— Дърпайте! — шепнеше Давидов. — Дърпайте!
Помислих си, че в този момент би трябвало да прозвучи сигналът за тревога…
След не повече от две минути точката, бележеща третия кораб, се плъзна надолу под хоризонта на астероида, после отново се скри зад Хилда. Сега тя ни скриваше от всичките три кораба.
Но можеше да са ни забелязали през тези две минути.
Саймън продължаваше да ни докладва и всички в командната кабина слушаха със затаен дъх.
— Не забавят — осмели се да изрече Суон.
…Те профучаха покрай нас — трите полицейски кораба на моето законно правителство. Чувствах се не по-малко щастлива от останалите и се гордеех със себе си. Макар че всъщност те биха могли да ни засекат през тази минута на хоризонта. Така че планът ми не беше кой знае какво. Но успя.
Бяха изминали пет часа от мига, в който ги забелязахме — пет безкрайно дълги часа, през които нямах какво друго да правя, освен да мисля за живота си и за неговия възможен край… Беше онова трескаво състояние, което се описва накратко с фразата: „Целият живот премина пред очите ми.“ Торнадо на ума. Бях уморена.
— Ще останем зад Хилда ден-два — каза Давидов. — После се захващаме за работа.
Той пое дълбоко дъх и се усмихна широко.
— Да се махаме оттук!
Когато радостното облекчение отшумя и аз се успокоих, отидох в стаята си и потънах в дълбок сън. Точно преди да се събудя, сънувах ярък сън.
Бях дете, на Марс, и играехме на криеница — любимата ни игра. Бяхме в станцията на Големите плаващи пясъци, в една от онези обширни пустинни равнини, осеяни с камъни — някои колкото баскетболна топка, други с размера на стая, пръснати из равнината в правилна мозайка, която озадачаваше възрастните.
— Не е възможно такова равномерно разположение да е естествено — казваше баща ми, седнал върху един от камъните и загледан в близкия хоризонт. — Прилича на театрален декор.
Но за нас, децата, всичко си беше напълно естествено. И през късните следобеди, след като се бяхме нахранили, ние обичахме да играем на криеница. В съня ми клонеше към залез, един от онези прашни залези, когато можеш да погледнеш право към червеното слънце, а небето беше набраздено от розовите ленти на праха и ръждивочервената равнина беше осеяна с дълги черни сенки — по една под всеки камък. Бях се скрила зад един кръгъл камък, който иначе ми стигаше до кръста, и се спотайвах, свита зад него, докато другите деца тичаха с всичка сила да се заплюят. Дотам никак не беше близо. Можех да видя вятъра, вдигащ малки пясъчни смерчове, но в скафандъра си не го усещах. Чувах кикот и забързано дишане по радиостанцията — бях намалила звука, затова всичко стигаше до мен много приглушено. Микрофонът ми беше изключен. Момичето, което трябваше да ни търси, се отказа — твърде много бяха камъните и сенките. „Кой намеря, той жуми! — припяваше то с треперещо гласче. — Кой намеря, той жуми!“
Аз обаче не можех да изляза. Имаше още някой, нещо, което не познавах, високо и дълго като оживяла черна сянка. Наближаваше залез и рубиновото слънце докосваше върха на кратера на запад. Аз се криех съвсем истински. Можех само да надникна с едно око над камъка и да видя тъмната сянка, която обикаляше наоколо, поглеждайки зад всяка една скала. Къде беше мястото, на което децата се заплюваха? Радиопредавателят съскаше. Никой не се обаждаше. Тъмното нещо се приближаваше към мястото, където се бях скрила, претърсвайки камък след камък. Сянката, която стената на кратера хвърляше, се простираше през цялата равнина и я затъмняваше…
Започнах да се въртя в леглото и за миг почти се събудих. Тогава баща ми ме хвана за ръката. Не носехме скафандри — намирахме се вътре под купола. Бях по-малка, около седемгодишна. Крачехме през някакво бейзболно игрище. Татко носеше ръкавиците си и топката — една от онези меки детски топки, които не отлитат далече при удар.
— Когато бях на твоите години и играех бейзбол, игрището беше горе-долу толкова голямо.
— Но това игрище е малко.
— За Марс — да. Но на Земята дори топките на големите не могат да отлетят много далече, когато ги удариш.
— Заради гравитацията! — Каквото и да значеше това.
— Точно така. Земята привлича по-силно.
Той ми подаде ръкавицата и аз застанах зад главната база. Татко стоеше на мястото на пичъра и двамата започнахме да си прехвърляме топката.
— Онзи пичър вчера добре те цапардоса.
— Аха. Уцели ме точно по капачката.
Татко се засмя.
— Видях те как хукна, когато се изправи. Това ми хареса.
Той хвана топката и я запрати обратно.
— Само че не разбрах защо се опита да хванеш третата база, щом само коляното ти е било ударено?