След няколко такива дни вече разтърсвах глава и се чудех дали не си въобразявам. Всичко, което виждах, си имаше просто обяснение. И при най-сполучливия рейс животът на кораба предразполага към образуването на обособени групи. Въпреки че бяхме едва четиридесет, за една година, колкото траеше експедицията, неизбежно възникваха различия. Пък и на самия Марс времената никак не бяха леки. Обединяването на различните сектори под централизираното ръководство на комитета събуди силно недоволство. Разслоението беше огромно, подривните групировки вероятно бяха навсякъде. Този факт достатъчно добре обясняваше обособените групички, които вече бях забелязала на „Ръждивият орел“. А параноята е нещо съвсем обичайно за живота на кораба… няма нищо по-лесно от това да виждаш заплетени интриги в едно толкова сложно обкръжение.
Така започнах да подценявам ставащото около мен. Сигурно превозвахме някакъв товар на комитета към Церера, какво пък толкова!
И все пак в атмосферата на кораба през тези дни имаше нещо. Повече хора от обикновено бяха нервни и напрегнати. Разменяха се тайнствени погледи… в тайнствена атмосфера. Но това връщане назад може да ме заблуди. Нужни са факти. Тези записки ще ми помогнат да си спомня тогавашните събития след години, а защо не и след векове? Затова трябва да изложа фактите, те най-добре пришпорват паметта.
Както и да е, за третия знак две мнения няма. По това време Слънцето беше горе-долу между нас и Марс и аз отидох към радиостанцията, за да изпратя още едно послание до глупавия си баща, който щеше да прекара известно време в затвора благодарение на дългия си език. После се запътих към асансьора и тъкмо се канех да сляза в жилищните помещения, когато дочух гласове, отекващи в шахтата откъм командната кабина. Дали не чух името си? Придърпах се по перилата до стълбичката, водеща към кабината, и се заех да подслушвам. Имам такъв навик. И този път говореше Джон Дансър.
— Ема Вайл е изцяло на страната на комитета — изрече той, сякаш спореше с някого.
— Дори и така да е — отговори му друг мъжки глас, после се намесиха още няколко гласа и аз не можах да чуя останалото.
— Не! — заяви Дансър и бързо ги накара да замълчат. — Вайл е може би най-важната личност на кораба. Не можем да говорим с нея, докато Суон не позволи, а това ще стане чак след срещата. Затова забравете засега.
С това беше сложена точка. Когато стана ясно, че разговорът е приключен, аз се втурнах към асансьора и започнах да се спускам, като се придърпвах с ръце по перилата, за да увелича слабото привличане. Мислено прехвърлях местата, където с най-голяма вероятност би могъл да се намира Суон по това време, възнамерявайки да го открия и да проведа с него дълъг разговор. Никак не е здравословно да се чувстваш в центъра на заговор, в който участва целият кораб.
Познавах Ерик Суон отдавна.
В края на миналия век всеки от секторите започна да изпраща свои миньорски експедиции. „Роял Дъч“ търсеше въглищни хондрити, а „Мобил“ — базалтови във фалшивия пояс. „Тексас“ предпочиташе силикатните образци. „Шеврон“ излезе с проекта да се привлече един от Амурите в орбитата на Марс. (Той стана луната Амур, която беше превърната в затвор. Баща ми живееше там.) Всеки сектор си имаше свои астероидни бригади и аз доста добре познавах миньорите от „Роял Дъч“. Суон беше капитан-ракетчик и навигатор, а също и добър приятел на съпруга ми Чарли, който имаше същата специалност. По време на много рейсове към пояса аз често разговарях със Суон и си останахме приятели дори след развода ми с Чарли.
Ала когато през 2213-та комитетът сложи ръка върху рудодобивните операции, всички екипи, дори и руският, започнаха да работят заедно и аз се виждах с приятелите си от „Роял Дъч“ значително по-малко. Редките ми командировки със Суон бяха повод за празник, а сегашният рейс, в който той беше капитан, би трябвало да е истинско удоволствие.
Но докато обикалях кораба, на който бях най-важната персона, аз вече не бях толкова сигурна в това. Суон обаче щеше да ми каже за какво е всичко, мислех си. А ако не знаеше нищо, тогава трябваше да му отворя очите, че става нещо странно.
Открих го в една от малките стаи с прозорец, седнал пред дебелата прозрачна пластмаса, деляща го от пустотата навън. Беше кръстосал дългите си крака в някаква йогийска поза и тихичко си тананикаше нещо — цял отдаден на съзерцание, докато в ума му се отразяваше като в огледало менящото се звездно каре.
— Ей, Ерик! — повиках го не особено нежно.