— Не знам.
— То беше очевидно. — Той ми изпрати една ниска топка. — Санди току-що беше ударила и ти правеше място за втората база. А озовеш ли се веднъж там, ти си в печеливша позиция.
— Знам — казах аз. — Просто имах добра преднина и тръгнах натам.
— Така беше. — Татко се засмя и ми подаде една тежка топка. — Такава си е моята Ема! Ужасно си бърза! Със сигурност можеш да стигнеш третата база, стига да работиш достатъчно упорито. Ние с тебе се упражняваме доста усърдно и ти можеш да станеш истинска спринтьорка…
Тичах през откритата пустиня, по спечения окислен пясък. В съня ми широката равнина беше като Лазурния каньон, изпълнена с годен за дишане въздух. Тичах боса, само по шорти и тениска. Нежната прегръдка на Марс не спираше полета ми и аз се носех напред, а ръцете ми се движеха като при плуване, както ме беше учил баща ми. Никой досега не беше обръщал сериозно внимание на бягането в условията на марсианска гравитация. Аз си изработвах свой собствен стил с помощта на татко. Това беше нещо като състезание, в което всички останали бяха далеч зад гърба ми. С мощни тласъци на бедрата се отблъсквах от горещия ситен пясък и усещах лекия хладен повей край тялото ми. Чувах гласа на татко:
— Тичай, Ема, тичай!
И аз тичах през червената равнина, свободна и могъща, все по-бързо и по-бързо, и имах чувството, че мога да достигна и задмина хоризонта пред мене, да обиколя цялата планета.
Влязоха Надежда и Мария-Ана и ме събудиха с разговора си за излишната биомаса. Сърцето ми думкаше, а кожата ми беше влажна. В главата ми още отекваше викът на баща ми:
— Тичай!
Вече се работеше непрекъснато по завършването на звездолета. Надежда и Мария-Ана будуваха по цяла нощ в стаята, вглъбени в програмите и получените резултати. Това беше направо смешно, защото полицейските кораби на комитета едва ли имаха намерение да минат още веднъж по същия път, след като веднъж вече го бяха направили. Въпреки това на звездолета бързаха и съквартирантките ми с всеки изминал ден ставаха все по-сериозни.
— …Степента на затваряне на цикъла за което и да е вещество зависи от степента му на потребление в системата — Е, и прираста му при непълен цикъл — е… — мърмореше молитвено Надежда и ме поглеждаше злобно, защото отказвах да работя с тях повече от няколко часа на ден. Над малкото бюро светеше настолната лампа, а Мария-Ана седеше изгърбена пред компютъра и изписваше някакви цифри на екрана…
— Коефициентът на затваряне на веществото К се определя по следния начин: К е равно на I минус е върху Е…
А степента на затваряне за цялата система беше сложно съчетание от степените на затваряне на всички рециклирани вещества. Те обаче не можеха да повишат в нужната степен този основен коефициент, колкото и да се стараеха. Аз самата с всички сили се опитвах да направя изчисленията. Ала пълното затваряне не беше естествено, то не съществуваше никъде в природата, освен може би във Вселената като цяло. Но дори и там всеки голям взрив без съмнение е част от нещо още по-голямо… В звездолета слабото място беше рециклирането на отпадъците. Тук не можеха да се справят с натрупването на хлориди или хуминови вещества в реакторите, преработващи водораслите. Освен това не бяха в състояние да рециклират напълно труповете, независимо дали са животински или човешки. Имаше някои минерали… ако успееха да ги въведат наново в системата, да ги използват за нещо, което да ги трансформира в нещо друго, участващо в кръговрата… Ние работехме — час след час, видоизменяйки и изпитвайки различни бактерии, жонглирайки с физико-химичните процеси, опитвайки се да създадем змия, захапала опашката си, която да обвива цялата галактика.
Една вечер, когато те излязоха, аз разпечатах цялата програма и я попълних с изчислените от мен цифри, за да открия точката, в която натрупванията биха нарушили баланса на системата до степен да я унищожат. Получих около седемдесет години.
Това беше забележително постижение при възможностите, с които разполагаха на кораба, но Вселената е нещо огромно и те имаха нужда от нещо повече.
Един ден, докато мислех върху проблема за затварянето на цикъла, седмица или малко повече след като полицейските кораби ни подминаха, Андрю Дъгинс, Ал Нордхоф и Валенски ме спряха в коридора. Дъгинс изглеждаше болен и подут, сякаш това положение на нещата му беше нанесло тежък удар.
— Чухме, че си помогнала на въстаниците да се изплъзнат от полицейските кораби на комитета, които са прелетели наблизо — заяви той с обвинителен тон.
— Кой ви каза? — поинтересувах се аз.