На следващия ден обаче потиснатостта ми се върна. Чувствах се като парче хондрит, видоизменено в някакъв друг камък. Този случай отклони привичното течение на живота ми и не виждах никакъв начин да го върна обратно. Всичките ми възможности за избор бяха в друга посока и вероятността да се стигне до катастрофа ми се струваше все по-голяма. Това чувство за натиск ставаше все по-непоносимо, затова се запътих към центрофугата да потичам. Хубаво беше да усетя гравитацията и да бягам като хамстер в колело, като някакво създание, пред което няма избор.
И аз тичах. Подът на центрофугата беше покрит с извити дъсчици, стените и таванът бяха бели, изпъстрени с червени кръгчета, които подсказваха на бегача къде се намира. Имаше и немаркирани, второкласни пътеки — бавна отдясно, бърза отляво. Обикновено отивах до лявата стена и бягах, загледана в дъсчиците, движещи се под ходилата ми.
Изведнъж чух тропот на бягащи крака точно зад гърба си. Помислих си, че е някой побъркан спринтьор, и се отместих. Беше Давидов. Той се изравни с мен.
— Може ли да потичам с тебе?
Кимнах, макар че не обичах да тичам с други. Няколко оборота бягахме така.
— Винаги ли бягаш толкова бързо? — попита той.
Когато тичам, аз всъщност си правя тренировка на средна дистанция. Целта е да се достигне около деветдесет процента от максималния пулс и да се задържи така в продължение на двадесет-тридесет минути. Това е пределът. Когато Давидов ми зададе този въпрос, бях бягала близо половин час и вече бях пред припадък. Въпреки това отговорих:
— Понякога и по-бързо.
Той изпръхтя. Продължихме да тичаме. Дишането му се учести.
— Май се готвите да потегляте? — попитах аз.
— Аха. След няколко дни… струва ми се.
— Ще затворите ли цикъла?
Той ми хвърли бърз поглед. Знаеше, че не допускам такава възможност. После отново се загледа в пода и се замисли.
— Не — каза най-сетне. Още няколко крачки. — Имаме загуба на вода. Натрупване на отпадъци. Горивото не достига.
— Колко време ще издържите?
— Осемдесет. Осемдесет години.
Усмихнах се, горда от собствените си изчисления. Трябваше да ме привлекат на своя страна още от момента на излитането.
— Това не те ли притеснява?
Той отново се загледа в пода. Тичахме известно време, докато направихме почти пълна обиколка.
— Притеснява ме! — внезапно избухна той. Това признание беше съпроводено с леко забавяне на темпото. — Да, притеснен съм. — Още няколко крачки. — И има за какво. Хайде да спрем! Ще дойдеш ли с мен в игралната зала?
— След няколко минути.
Той рязко забави крачка и се прехвърли на дясната пътека. Махнах с ръка, без да се обръщам, и отново се затичах, като си мислех за изражението му и явното облекчение, с което каза: „Да, притеснен съм.“
След като пробягах шест хиляди метра, аз се измъкнах от центрофугата и бързо се обтрих с гъбата. Тръгнах към игралната зала освежена, едновременно уморена и силна в условията на безтегловност.
Давидов беше сам в един уединен ъгъл на салона. Седеше на маса за двама, загледан през малкия илюминатор в стената до него. На борда на нашия кораб сезоните сякаш препускаха — сега стените бяха в мрачни тонове, кафяво, сивосиньо и сребристо. Седнах до него и двамата се загледахме в малкия звезден квадрат. Той ми донесе чаша мляко. Едрото му мургаво лице беше напрегнато и съсредоточено, а очите му избягваха да срещнат моите.
— Осемдесет години не е кой знае какво — отбелязах аз.
— Не е, но може и да стигнат с малко повече късмет.
— Но е по-малко от това, на което разчитахте.
— Така е. — Устните му бяха стиснати. — Много по-малко.
— Какво ще правите?
Той не отговори. Отпиваше от чашата и подръпваше бузите си. Никога досега не бях виждала на лицето му такъв израз на неувереност. Замислих се. Беше посветил голяма част от живота си на идеята за звездолета и междузвездното пътешествие. И изведнъж тя беше на път да се превърне в действителност! — и тази действителност далеч не беше така съвършена, както му се беше струвала. Всичко се беше оказало по-опасно и сега той беше изпълнен със съмнения. Ставаше му ясно, че може би е повел хората на смърт. Четях го по лицето му. Този преход от идея към реалност му въздействаше точно както можеше да се очаква — показа му възможността за провал, засили усещането за опасност и го уплаши.
— Можете просто да се откажете — обадих се аз. — Да се насочите към земна орбита и да кажете на земяните какво сте направили и защо. Ако ви помогнат, можете да направите истински звездолет. Комитетът няма да се осмели да ви нападне във въздушното пространство на Земята.
Той поклати глава.