— Ема — сънливо се отзова той и протегна ръце като котка. — Сядай. — Посочи парчето скала, което държеше в скута си. — Погледни го! — Беше един вид хондрит, вклинен в по-твърда скала. — Не е ли хубав?
Седнах.
— Да. Та какво все пак става на този кораб?
Той се изчерви. Никога не съм познавала човек, който да се изчервява толкова лесно.
— Нищо особено. Повече от това не мога да ти кажа.
— Това е официалното решение. Ти обаче би могъл да споделиш нещичко с мен.
Суон поклати глава:
— Ще ти кажа, но се налага още малко да почакаш. — Той ме погледна право в очите. — Не се сърди, Ема.
— Да, но останалите знаят какво става! Повечето. И говорят за мен! — Казах му какво съм чула и видяла. — Е, защо да съм най-важната на кораба? Това е нелепо! И защо трябва всички да знаят, а на мен не ми се полага?
Суон изглеждаше притеснен и ядосан.
— Не всички знаят!… Виждаш ли, помощта ти е много важна за нас, може би дори решаваща… — Тук той млъкна, сякаш и без това беше изтървал твърде много. Лицето му се разкриви, докато устните му беззвучно мърдаха. В следващия миг яростно разтърси глава: — Ще трябва просто да почакаш само още няколко дни, Ема. Имай ми доверие. Просто ми се довери и изчакай, става ли?
Това трудно би могло да ме задоволи, но какво да направя? Той знаеше нещо, но нямаше да ми го каже. Стиснах устни, кимнах за довиждане и излязох.
По някаква ирония на съдбата бунтът избухна точно на осемдесетия ми рожден ден, няколко дни след разговора със Суон. На 5 август 2248 година.
Събудих се с мисълта, че вече съм на осемдесет. Измъкнах се от леглото (притеглянето при намаляването на скоростта беше изчезнало напълно и сега бяхме в безтегловност), измих си лицето и се погледнах в огледалото. Странно чувство, да надникнеш в собствените си зеници — в тях се отразява една-едничка мисъл, в това друго лице… то изглежда така, сякаш при подходяща светлина човек би могъл да види себе си.
Сграбчих дръжките на тренажора и се трудих известно време, размишлявайки за рождените дни. За всички рождени дни в тази нова епоха. Един от най-ранните ми спомени беше моят десети рожден ден. Майка ми ме заведе в медицинския пункт, където трябваше да изпия някаква отвратителна на вкус помия, да мина през някакви прегледи и да ми направят инжекции — всичко, което усетих, беше лек хлад върху кожата, но това ме изплаши. „Ще го оцениш по-късно, каза мама с някакво странно изражение. Когато остарееш, няма да боледуваш. Имунната ти система ще си остане силна. Не плачи, Ема, ти ще живееш много, много дълго.“
Да, да. По всичко личи, че беше права, мислех си, докато отново се взирах в огледалото, където цветният ми образ сякаш пулсираше на изкуствената светлина. Много дълъг живот наистина — на осемдесет още съм млада. Какъв триумф на геронтологията! Както винаги, зададох си въпроса какво ще правя с всички тези години, които ми остават — с този допълнително отпуснат ми живот. Дали щях да доживея да почувствам под краката си марсианска почва, да вдъхна марсиански въздух?
Обзета от подобни мисли, излязох от стаята с намерението да ида на закуска. Фоайетата покрай коридора на спалното отделение бяха празни — нещо, което рядко се случваше. Влязох в последния хол преди завоя на коридора, за да надникна през малкия му прозорец, разположен над командната кабина.
Те бяха тук! Два сребърни правоъгълника, наподобяващи метални слитъци от разрушени астероиди. Корабите!
Бяха астероидни миньори серийно производство — близнаци на нашия.
Стоях неподвижно и ги гледах, а сърцето ми думкаше като барабан, защото си мислех за срещата. Много бавно те пораснаха колкото тесте карти. Формата им също беше като на тесте, а в предната им част бяха разположени крановете и свределите. Стените на командната кабина изпъкваха слабо в корпуса им като тънички светли полумесеци, ракетните дюзи зееха широко в задната им част, а отстрани и към предницата приличаха на малки мехурчета. Ярките точици на прозорците искряха като флуоресцентните петна по гърба на дънните риби от Земята. Корабите изглеждаха много малки до синьосивия астероид с неправилна форма на фона на черната космическа бездна.
Бавно излязох от нишата, обърнах се и тръгнах по коридора…
Столовата беше заприличала на лудница.
Спрях стъписана. От целия екипаж, наброяващ четиридесет и трима души, не по-малко от двадесет и пет бяха в столовата, крещяха и се смееха, шест-седем души пееха „Ода на радостта“, други подреждаха масата за коктейл (Айлин крепеше огромната кафеварка), а в това време Джон, Стивън и Лания се прегръщаха вкупом, като едновременно се смееха и ридаеха със сълзи на очи. На екрана се виждаше изображение на двата кораба — две сребърни точки на фона на синьосивия астероид. Цялата картина наподобяваше плочка за домино, хвърлена в безвъздушното пространство.