Андрю ми каза, че ще пътувам в една кола с него. Сестра му и моите другари ще тръгнат с нас. Бягството тази вечер ще бъде най-опасната част от пътуването. Имам чувството, че всичко ще бъде точно както го сънувах — там, на звездолета, в астероидния пояс: аз вечно ще тичам по червения пясък на Марс, до края на живота си. Само че в реалния свят щяха наистина да ме гонят.
II. Хялмар Недерланд
2547 година от н.е.
1
ПАМЕТТА е слабото ми място. Скоро ще навърша триста и десет години, но сякаш съм изгубил някъде почти целия си живот, погребан под бремето на миналото. Чувствам се като създание, минало през множество прераждания, прескачащо от живот на живот, без да съхрани спомените си. Е, да, „знам“, че някога съм изкачвал Олимпус Монс, че съм бил на Земята и така нататък. Мога да се допитам до базите данни като всеки друг. Но да не си спомняш подробностите, да не изпитваш нищо, свързано с фактите… Все едно не се е случило с тебе.
Признавам, че обяснението не е толкова просто. Някои събития, пръснати тук-там из живота ми, още съществуват в слоевете на моята памет, също като предмети, които съм открил при археологически разкопки. Парченца смисъл в купчините боклук, струпани от времето, но разхвърляни така, че не ги проумявам. Понякога се натъквам на тях. Клаксон на тролей на улицата, припомнящ ми усмивката на някой човек в Александрия. Миризма на амоняк и изведнъж се сещам за раждането на първата си дъщеря. Но процесът на припомнянето си остава загадка за мен. Тайнственото изникване на дреболиите в съзнанието ми всеки път напомня, че има и неща, които съм забравил завинаги. А те биха могли да обяснят на самия мен що за чудо съм. Изпитвам болезнена нужда от подобно обяснение. И аз се вкопчвам в парченцето, защото знам, че може никога повече да не го намеря.
Затова реших да трупам откъслечните спомени. Съзнавам ясно, че е по-добре, ако се опитам да ги разбера още сега — да се трудя като някогашните археолози на Земята, бързащи да изпреварят бликването на подпочвените води, които ще потопят разкопките. И аз искам да изпреваря забравата, да сътворя нова археология на собственото си „аз“.
Което е пробудило най-силни чувства, това помним най-добре.
Тарсис. Тази изпъкналост в релефа се простира на пет хиляди километра и се издига на седем. Формирала се е в ранен период от историята на Марс. Деформацията е предизвикала напрежения в кората на планетата и е основната причина за възникването на големите вулкани, екваториалната система от каньони и обширните радиални пукнатини.
Стигнахме до мястото със стотина наземни коли. След кервана се издигаше опашка от кафеникав прах над скалистата равнина. Най-обикновен кратер, от формираните по-късно — външна стена с лек наклон, по която можехме да стигнем чак до плоския пръстен. Не са много кратерите, които изглеждат внушително отстрани, и този не беше изключение. Но пулсът ми се ускори, щом го зърнах. Отдавна чаках този миг.
Облякох термоскафандър и заповядах на студентите си, които пътуваха в колата с мен, да направят същото — исках някой да ме придружи до ръба на кратера. Стиснах зъби и тръгнах към колата, в която бяха Сатарвал и Петрини. Почуках на прозореца. Вратата се отвори със съскане, ето ги и тях — надникнаха като две озъбени кучета от едно котило. Сънадзорниците на моята експедиция. Съобщих им с безизразен глас, че ще отида с неколцина студенти до ръба, за да огледам.
Сатарвал веднага се възползва от възможността да покаже кой е шефът:
— Не е ли по-добре първо да разположим лагера?
— Имате предостатъчно хора за това. А все някой трябва да провери дали сме точно при кратера, който търсим.
Започвах да се оправдавам. Грешка.
— Точно този е — увери ме Сатарвал.
А Петрини се ухили:
— Хялмар, нима се съмняваш, че сме сбъркали кратера?
— Не се съмнявам. И все пак няма да ни навреди, ако проверим, нали? И то преди да сме разположили лагера.
Спогледаха се мълчаливо, за да ми опънат нервите още малко.
— Добре де — промърмори Сатарвал накрая. — Вървете.