Пристъпих към вътрешния ръб на кратера и предпазливо надникнах отвъд почти отвесната стена.
През последните триста години долу се бе натрупал доста пясък, но някои покриви още се виждаха. От високата ми гледна точка приличаха на скупчени пръстени колиби сред кръгла падина гола земя. Между едва различимите им квадратни или овални очертания имаше покрити с пясък прави вдлъбнатини — спомен за оживени улици и широки булеварди, над които са се разлиствали дървета. Градът се очертаваше ясно и навсякъде стигаше до стената на кратера, макар че на изток пясъкът бе погребал всякакви следи.
Леко разтреперан, пристъпих толкова близо до ръба, колкото посмях. Под мен бяха руините на Нов Хюстън. Родил съм се в този съсипан град. Прекарал съм първите години от живота си сред същите стени… Всъщност това пречеше допълнително на усилията ми да получа разрешение за разкопките, макар и да не разбирах защо. Родното ми място. И какво от това? Никой не си спомня своето детство. Научих, че съм се родил тук, както го прави всеки — проверих в архивите. Мълчаливият упрек, че подбудите ми са донякъде лични, беше съвсем неоправдан. Накрая и властите признаха това, когато позволиха неохотно проучванията да започнат и аз да се присъединя към експедицията.
И все пак, докато се взирах в покривите, стърчащите краища на слънчеви батерии и затрупаните улици, усетих се как търся нещо смътно познато в подредбата на града или във вертикалните гънки на кратера. Но те си оставаха поредната цел на започваща експедиция. Стар, отдавна разрушен град.
Нов Хюстън. По време на смутовете през 2248 година бил превзет от бунтовниците, които оказали съпротива на полицията, изпратена от Комитета за развитие на Марс. (Сигурно съм бил тук по онова време?) Според полицейските доклади бунтовниците накрая взривили купола, с което разрушили града и погубили всички мирни жители. Но версията на самиздата беше съвсем друга. Имах твърдото намерение да открия истината в тези развалини.
И както оглеждах дъното на кратера със смътно различимите следи от разположението на града, в сгъстяващите се сенки на късния следобед, духът ми кипеше от бодрост, сърцето ми биеше по-силно. Откакто се помня, искам да започна разкопки в някой от заличените марсиански градове и най-после се озовах тук. Вече щях да се превърна в археолог и на дело, а не само според формалната титла. В ума ми се мяркаха снимки от разкопките, за които разказвах на студентите си — градове, погубени и изоставени от завоеватели. Троя, Картаген, Палмира, Теночтитлан. Упоритият труд на учените ги бе възкресил от забравата. Сега щяхме да добавим към тях и Нов Хюстън, за да го направим отново част от историята. Да, винаги има такъв миг, когато застанеш пред мястото на бъдещите разкопки — всичко е още непокътнато и само предусещаш незнайното. Можеш да си въобразиш, че тук е скрит град, древен и огромен като Персеполис, където трупаните от вековете слоеве крият под привидно пустата земя останки от безбройни животи. И вярваш, че е възможно да бъдат разгадани и осмислени, да бъдат изтръгнати от смъртта, за да ги опознаем, оценим и превърнем в част от себе си… завинаги. Казвах си, че в тези руини бихме могли да се натъкнем на какво ли не.
Разбира се, не е трудно да се чувстваш така, когато всичко тепърва предстои и си сам в гаснещата светлина на следобеда. Сякаш всяко нещо е наситено със значение и принадлежи само на тебе.
Но долу, в палатките, беше съвсем друго. Вечерта влязох в най-голямата, където хората от експедицията се бяха събрали да отпразнуват пристигането ни, и се почувствах като мравка, пусната в затворен сандък, пълен с големи паяци. Сатарвал и грубияните му от Планетарния инспекторат ме зяпнаха веднага. Петрини и неговите малко прекалено нахални студенти също се озъртаха към мен, както стояха около масите, сочеха картите и се препираха като опитни специалисти. А моите студенти, заедно с онези от групите на Калинин и Макнийл, само премигваха насреща ми с овчи погледи. Потърсих семейство Клезърт и ги открих в трапезарията. Вечеряхме в мълчание. Не познавах добре и двамата, но бяха горе-долу на моите години и поне умееха да не досаждат. Съжалих, че работата им при водните станции ще ги отведе в Ниргал Валис, на няколко километра югозападно от нас.
Нямаше как, върнах се в общото помещение, при спорещите и сочещите картите. Групата на Петрини разпалено се показваше пред Сатарвал — искаха да го убедят колко са надеждни и как ще търсят само „фактите“, без да застрашават официалната версия за съдбата на Нов Хюстън. Биваше си ги в това. А Сатарвал направо се наслаждаваше на безсмислените приказки за „атинския“ и „парижкия“ модел в планирането на кратерните градове, защото така съвсем очебийно се заобикаляше основният въпрос, който трябваше да решат разкопките. Мускулчетата под синкавата четина на бузите му подскачаха от удоволствие, че има такава власт над нас. Не можах да понеса гледката. Побързах да изляза.