Но само за да попадна на Петрини в едно от по-малките помещения за почивка. Все пак той не ми опъваше нервите като Сатарвал. Все едно да не влезеш при зъболекаря, но да отидеш при специалиста по уши, нос и гърло (аз обаче не съм много добре със слуха). Пак ще те мъчи, но поне няма да ти пили зъбите.
— Е, Хялмар, как беше горе на ръба? Старото градче още ли си е на мястото?
— Ами… да. Там си е.
— Намери ли вече нещо интересно?
— Разбира се. Основата на купола. Но ще бъда съвсем уверен, когато проучим всичко подробно.
— Разбира се.
— Няма нищо неочаквано и странно.
— Вече щяхме да сме чули от твоите студенти, ако беше се натъкнал на нещо сензационно.
— Тъй ли?
— Хайде де, Хялмар, знаеш какви са тези младежи.
— Нима трябва да знам?
— Че кой ги познава по-добре от тебе? Ти си крепителят, опорният стълб на университета. Хялмар, та сегашните му сгради са по-млади от тебе.
— Не е точно така. Пък и сградите си остават по местата, а студентите се сменят непрекъснато.
И накрая сякаш преподаваш на същества от друга цивилизация, добавих мислено. А Петрини отметна глава и се разсмя.
— Май няма да ми е леко — добави съвсем сериозно след секунда, — да те заместя.
— Глупости. Ще бъдеш най-добрият декан, който сме имали.
Разговор на автопилот, а съзнанието ми наблюдаваше безпристрастно как той се опитваше да ме очарова. Признавам, не му липсваше обаяние. Но Петрини имаше проблем — неговата прозрачност. Беше от хората, които си поставят едничка цел в живота. Да влязат в коридорите на властта. И всичко, което правеше, беше само поредният ход в играта. Познавах отблизо подобен човек, затова ми беше лесно да разгадая подбудите на Петрини. Но неговият устрем винаги личеше, а това щеше да спъва напредъка му. Най-способните политици се издигат като че случайно, а хората наоколо дори са склонни да им помагат.
Той ме потупа приятелски по рамото.
— Благодаря ти за доверието. Дано не ми се разсърдиш, но трябва да ти кажа, че знам какво ще се опиташ да докажеш по време на разкопките. Повярвай ми, симпатизирам на стремежите ти. Но не бива да забравяме съществуващите доказателства. Заключенията на Комисията Еймз и докладът на полковник Шей. Невъзможно е да са фалшифицирани, Хялмар.
— Възможно е и още как! — Наклоних глава и го изгледах с любопитство. — Петрини, те не са нещо веществено като предметите, които ще намерим тук. Единствено в самия Нов Хюстън ще открием някакви доказателства, защото градът не може да ни излъже. Нека почакаме и ще видим какво ще намерим.
— Да, да, но все пак се подготви да понесеш разочарованието. — Пак докосна ръката ми. — Не ми се иска да го приемеш като удар.
— Благодаря ти за загрижеността.
Подвоумих се дали да отида в палатката си и да почета на спокойствие. Надзорниците на експедицията бяха непоносими, колегите ми ме дразнеха, студентите ме отегчаваха. Но тогава се появи Хана Ингтал и ме покани с такова желание да пийнем по нещо, че ми беше трудно да откажа. Кимнах неохотно и тръгнах след нея към бара на трапезарията. Докато пълнеше чашите, тя бъбреше оживено за видяното по ръба на кратера. Взирах се в нея озадачен. Работехме заедно вече над пет години, а тя сякаш още ме понасяше. Не разбирах. Повечето студенти се умилкват около професорите си само за да направят първата крачка в кариерата. А и може ли да е другояче? Все същите отношения „господар — подчинен“. Съмнявам се, че бих припарил до университета, ако ми се наложеше да започна всичко отначало. Двайсетина години робия при стар мъж или жена, които „знаят“, само за да се издигнеш и ти до положение, когато от тебе ще зависят други хора, които са ти почти безразлични. Толкова е глупаво… но пък не е тежък труд като в рудниците.
А на Хана като че й беше приятно просто да си говори с мен. Държеше се без излишна почтителност и наблюдавайки я, почти успях да си припомня какво е да започваш в науката от прага. На петдесет и две години, с кестенява коса и тъмнокафяви очи, фино очертано лице с приятно изражение. Ергените сред моите аспиранти само гледаха как да си попречат един на друг в усилията да са по-близо до нея, а тя седеше до ъгловата масичка с мен — човека, който не се сещаше за какво да говорим. Някога знаех какви теми интересуват младите хора (вероятно е било в собствената ми младост), но вече ми липсваше усетът. Животът е история на загубеното.