— Градът прилича ли на онези, които сте разкопавал на Земята? — попита тя и аз изпаднах в недоумение точно какъв беше смисълът на въпроса й.
— Е… никога не съм участвал в разкопки на Земята. Не знаеше ли? — Бях почти сигурен, че това й е известно. — Но наистина прилича на едно отдавна изоставено норвежко селище на брега в Гренландия, където съм ходил.
Описах й мястото, като си послужих с бележките си за лекциите — споменът за пътуването ми до Земята отдавна се е заличил от моята памет. Накрая прозрях пълното несъответствие между разказа си и видяното този следобед, запънах се и зачаках малко неспокойно тя да измисли друга тема. Нали разбирате, необщителните хора се славят като мълчаливци, но понякога това им придава по-голямо влияние върху околните — всеки очаква, че щом отворят уста, то ще е, за да кажат нещо важно. Но в същото време се усещат притиснати от времето. Остаряват и все по-често се чудят струва ли си изобщо да говорят за нещо? Като се замислиш, май нищо не остава. Мълчаливците все по-остро съзнават това, както и натрапващия се факт, че повечето приказки всъщност са код, прикриващ несравнимо по-сложен смисъл. Но колкото по-ясно ти става, толкова по-трудно е да разгадаеш смисъла.
Изправих се рязко.
— Време е за сън — казах и се върнах в палатката си.
„…и когато се убедихме, че са готови да спазят примирието, срещнахме се със седмина от тях в товарното депо на космодрума. Казахме им, че са последният град, който още оказва съпротива срещу законните власти на Марс, но те не ни повярваха. Тогава им обясних, че положението им е безнадеждно, дори независимо какво става другаде. Предложих им условията, които предлагахме на всички бунтовници — справедливи съдебни процеси с гаранция, че няма да получат смъртни присъди, както и подготовка за свободни дискусии с широко участие, на които да изложат причините за недоволството си от общопланетната политика. Добавих, че настояваме незабавно да пуснат при нас всички мирни жители на Нов Хюстън, които не са замесени в смутовете. Водачът на групата — брадат мъж на около седемдесет-осемдесет години, настоя да получат пълна амнистия, преди да се предадат. Отговорих му, че нямам такива пълномощия, но че е възможно подобно предложение да бъде разгледано от комитета, щом насилието бъде прекратено. Бунтовниците поговориха на руски помежду си, често повтаряха думата «Ленинград». Водачът заяви, че ще се върнат в града и ще поставят предложенията ни на гласуване. Споразумяхме се за нова среща след два дни. На следващата сутрин обаче по ръба на кратера избухнаха над двадесет взривни устройства — събориха херметизиращия купол. Когато нашите сили успяха да навлязат в града, енергоцентралата беше разрушена, а пожарите бяха угаснали поради липсата на кислород, макар че още се стелеше гъст дим. Вражеските снайперисти се възползваха от него като прикритие и докато ги ликвидираме, повечето мирни жители бяха умрели от задушаване. Спасителните работи продължиха три денонощия — открихме тридесет и осем живи в неразрушени херметични помещения, между люковете на въздушни шлюзове, в скафандри и така нататък. Всички до един заявиха, че не са замесени в безредиците. Прилагам протоколите от разпитите им към доклада. Когато овладяхме града, той вече беше необитаем. Нанесените от бунтовниците щети са такива, че е по-лесно да се започне изграждане на град в нов кратер, отколкото да се възстановява разрушеното.“
Ето такава е версията на полковника от полицията Ърнест Шей — оперативен командир по време на смутовете, получил извънредни пълномощия от комитета, — изложена пред Комисията Еймз през 2250 година. Но аз изрових от архивите на полицейския отряд на „Ройъл Дъч Шел“ сведението, че през декември 2248 година Шей е ръководел операцията по потушаването на бунта в Ейкхойзен. Защо той, а не командирът на нападението срещу Нов Хюстън, е дал показания пред комисията? Защо е излъгал, че лично е преговарял с бунтовниците?
Оставих на шкафчето дебелия 194-ти том с разпечатките от доклада на Комисията Еймз, върху не по-малко дебелата папка с материали от самиздата — колекция от незаконни вестничета, листовки, ксерокопия и преписи, които събирах десетилетия наред. На жаргонен, саркастичен, хаплив руски (езика на нелегалния Марс, антипода на официалния английски) самиздатът (много неща бяха писани на ръка, за да не открие полицията принтера) разказваше истинската история на Нов Хюстън. Да извадя ли памфлета в стил „продължи борбата“, подписан „Евгений“? „Драконът се спусна, мълнии изскачаха от устата му. Небето пада, небето пада! Но за огъня нямаше въздух и той скочи през гърлата в дробовете на хората…“ Или пък доста по-деловия разказ на „Медведев“? „24 декември 2248 година. Десетото светкавично полицейско нападение — Нов Хюстън, Тексаски сектор. По приблизителни оценки около две хиляди щурмоваци на полицията се спуснали с реактивни раници в беззащитния град, след като куполът бил взривен. Съпротивата продължила още три дни. Заловените бунтовници били екзекутирани на място…“ Нямаше нужда да ги прелиствам отново. Знаех ги наизуст. От откъслечните свидетелства събрах в ума си историята на смутовете. Убедиха ме. Малцина историци споделяха моето мнение. Предпочитаха да се придържат към официалната версия на комитета, че самиздатът представлява само съчинения на недоволни и съдържа единствено лъжи, пълни с противоречия и очевидно изкривяване на фактите. Но често автори като „Медведев“ предлагаха много по-логично обяснение на смутовете в сравнение с доклада на Комисията Еймз. И щом тези материали бяха измислици, защо комитетът забрани притежаването и разпространението им? Защо започна инсталирането на системи за „воден знак“ във всяко копирно устройство, така че веднага да бъдат открити онези, на които се размножава самиздат? И защо бяха забранени разкопките в над десет разрушени града? Не, нямаше как да разсеят гнилата воня. Комитетът бе лъгал преди, продължаваше да лъже и сега. Тепърва предстоеше да допълним истинската история на смутовете.