Екипите стигнаха до дъното на кратера по различно врме, според методите и находките си. Макнийл работеше така, сякаш имаше пред себе си цяла вечност да проучва всеки следващ сантиметър, и внимаваше неговите студенти да записват всичко толкова старателно, че можеха да възстановят развалините във вида, в който ги намериха. „Човек не знае на какви въпроси ще трябва да отговаря след един век“, често повтаряше Макнийл. Останалите вече имахме достатъчно въпроси. Бяхме близо до това, което търсехме, затова разчиствахме извънредно внимателно, едва ли не само с малки четчици в ръце. Разположих групата си около някогашната енергоцентралата на града, под източната стена на кратера. Под няколкометров слой пясък намерихме големите сгради на централата, частично затрупани и от срутване на стената, причинило разбити стени и пръснато на парчета оборудване. Разширихме периметъра на разкопките и открихме контролната зала, канцелариите и складовете. Отвъд оградата от ковано желязо бяха магазините, ресторантите, баровете заедно с блоковете и къщите на хората, които са работили в централата. Всички постройки, особено на самата централа, бяха обгорени, разтопени, срутени. Минаха седмици, докато пресеем всички свидетелства на разрухата. Непрекъснато правехме холоснимки, изработвахме модели и залагахме в компютрите данни, за да симулират взривовете. Дори взривявахме някои от моделите, за да разберем точно как е било извършено нападението. През цялото време една от групите ни разширяваше разкопките в околността, особено на север от централата, където пораженията бяха най-жестоки.
Улиците край източната стена бяха затрупани от близо девет метра пясък, затова накрая работехме на дъното на малко кратерче, сътворено от ръцете ни. И другите екипи бяха изровили големи дупки. Когато вечер вървях по неразкопания пясък и спирах тук-там да огледам парче от слънчева батерия или лишеите по камъните, струваше ми се, че минавам през древно бойно поле, белязано с дупки от избухнали бомби. Надничах в разкопките и ме обземаше странното чувство, че всъщност надзъртам в осквернени гробове, сякаш бяхме принизили археологията до мародерство. Високи пясъчни помпи стърчаха над всяко кратерче като хищни насекоми, навсякъде се виеха тръбите им. Този мъртъв град беше чудато място. Скреж скърцаше под подметките ми, усещах студа с носа и белите си дробове. Връщах се при нашия „гроб“ и се взирах в постланите с пясък жилища, които разчистихме наскоро. Имаха водостоци по покривите — тук, където никога не бе падала капка дъжд. Къде се бяхме озовали? Дали градът съществуваше само в съзнанията ни?
Долу, на сенчестата улица, се появиха фигури, понесли вакуумните тръби към най-близката помпа. Същински призраци на пожарникари. Бил Стриклънд вдигна глава и ме видя. Извика ми нещо, но не го разбрах. Посочи към зданието, откъдето излязоха, и ми махна да сляза при тях. Сърцето ми заби учестено и аз забързах към наклонената рампа, за да се спусна долу. Соуза, шефът на моя екип, притича край мен.
— Какво откриха? — успях да му подвикна.
— Не знам, но казаха да отидем веднага.
— Тук нищо не може да ни избяга — възразих аз, но той вече се отдалечаваше.