Постарах се да не ходя припряно, за да не си въобразят, че се вълнувам лесно. Заобиколих една издатина в новия пясъчен склон и заварих петима-шестима от сътрудниците си пред входа на току-що разчистена сграда. Изглежда е била хотел със закусвалня на първия етаж. Освободените от наносите стаи зееха като пещери, усещах миризма на глина и боя. Чух гласове в едно от вътрешните помещения и се насочих натам.
— Някой провери ли здравината на зданието? — попитах на висок глас.
Стриклънд и останалите се озърнаха през рамо.
— Ами да, но доста набързо — отговори ми той.
— Чудесно. Значи може всеки момент да ни се стовари на главите.
Стриклънд се отдръпна, за да погледна в съседната стая.
Четири трупа в стари космически скафандри. Двама още стискаха леки пушки в ръцете си. Едното тяло лежеше сгърчено под голяма маса, върху която нямаше нищо. Колко неподвижни са мъртъвците, колко различни от нас…
— Всички да излязат, преди таванът да се е срутил — заповядах рязко, за да се отърся от вцепенението. — Соуза, веднага проверете устойчивостта на конструкцията и вкарайте тук снимачна група. Искам холограми на всяка подробност. Я вижте какви следи сте оставили! Кой изсмука пясъка от тази сграда? — Стриклънд и Хайди Мюлер се обърнаха към мен. — Колко често проверявахте какво е останало във филтрите?
— След всяка стая — увери ме Хайди, а Бил само ме изгледа намусено.
— Намерихте ли нещо?
— Всичко е подредено в кутии. Сега са във фоайето.
Намръщих се. Точно тук влудяващата мудност на Макнийл щеше да ни е от полза. Хана Ингтал понечи да влезе в стаята, но се закова на място, щом забеляза труповете. Облачета смръзваща се пара излизаха от ноздрите й и падаха към пода.
— Намери Петрини и го доведи — наредих й веднага. — Кажи му, че имам нужда от неговата помощ.
Тя се вторачи в мен, сякаш най-после оправдах подозренията й, че съм полудял.
— Искам и той да види това — добавих търпеливо.
Хана кимна и излезе.
— Не пипайте нищо — казах на останалите. — Когато Петрини дойде, ще продължим работата.
Накарах ги да излязат. Не исках да стоя при онези тела. Лишиха ме от спокойствие, чувствах се объркан, мъчеше ме и нещо, което не успявах да определя. Навън студентите вървяха през пясъчната яма към нашата малка работна палатка — бледосини и кафеникави фигури по улица в жилищен квартал, между две стръмни стени от червен пясък. Погледът ми се плъзна от сенките към тъмния ръб на кратера и небето с цвят на презряла слива. Нямаше звезди. Но някога бяха неизброими, толкова нагъсто… и тази остра миризма на влажен прах, на фиксатор за пясъка…
Моят баща бе избродирал флаг на ивици и със звезда. Каза, че бил на „еднозвездния щат Тексас“, после погледна червената петолъчка и се засмя на някаква неизречена мисъл.
Замаян, направих несигурна крачка по улицата, вдигнах глава към избит прозорец на втория етаж в отсрещната къща… ахнах…
Бях в централата да взема дневната ни порция вода, когато куполът рухна. Куполът падна върху нас. Страхотен трясък, после мощният рев на изтръгналия се нагоре въздух. Затичах се към шкафа, преборих се с лекия скафандър, закопчах шлема и включих подаването на кислород, както ни бяха учили. Възбуден от неочакваният шанс да участвам в битка, аз изтичах на улицата, но не можех да различа нищо в плътния дим. Улицата се тресеше под краката ми, постепенно пушеците се разнасяха, а отгоре се сипеха парчета от купола, носени насам-натам от безумните вихри. Проблясъците по ръба на кратера ме заслепяваха, пред очите ми играеха червени точици, но все пак различавах скалите, големи колкото къщи, подскачащи надолу по стените. Страхът ме зашемети като удар по главата, натика ме насила в друг свят. Втурнах се към дома си с едничката мисъл да се скрия. Препъвах се в някакви криви плоскости — останките от купола, — залутах се в пушилката, после вдигнах глава и видях спускащите се отгоре червени фигури с реактивни раници на гърбовете. Бяха стотици, приличаха на капки кръв, на метеорити, на оживели късове от купола. Червени лъчи пронизваха дима. Препънах се, но скочих мигновено и пак затичах към къщата. Една жена лежеше неподвижно насред улицата. С облекчение изкачих на бегом познатите стъпала, но когато отворих вратата, се почувствах измамен. Фасадата бе останала непокътната, но вече приличаше на нескопосан театрален декор, защото зад нея се виждаше само огромно кафеникавожълто парче от стената на кратера, сплескало нашия апартамент и покъщнината ни до еднометров сандвич от пластмасови плочи. Зяпнах дръжката на вратата. Струваше ми се, че с още един напън бих могъл да съборя цялата фасада.