Бях се пренесъл за миг в този свят на безвремието. Осъзнах, че от безсилие съм седнал на улицата. Потях се обилно. Терморегулаторът на скафандъра не се справяше с внезапната промяна в състоянието ми. Изправих се предпазливо, отидох до отсрещната стена и изкачих стъпалата до входа под зейналия прозорец. Поколебах се, но дръпнах вратата. Кафеникавожълта скала. Затворих пак вратата и седнах на горното стъпало.
Смътно долавях останали в паметта ми бледи образи на моите родители и сестрите ми. Сигурно са загинали тогава. Може би не в самия апартамент, но някъде из града. Иначе властите щяха да ме съберат с тях, когато самоличността на оцелелите е била установена. Насилвах паметта си да ми разкрие какво се бе случило, след като отворих вратата, но имаше само пустота. Нищо както винаги. Изтръгнатите от забравата лица още живееха в мен, но откъснати от всичко друго — ярки като орбиталните огледала в здрачното небе. Пренесени от миналото чрез полъх на улична миризма, чрез сляпата скала, запушила входа, чрез потреса от намерените трупове. Треперех неудържимо и ровех из спомените си, за да науча още нещо. Клатушках се напред-назад върху стъпалото, смазан от силата на чувството какво означава цял град да бъде заличен, да изтребят жителите му… семейството ми…
— Професор Недерланд?
Беше Петрини, а сред групичката зад него видях и Сатарвал.
— Какво има?…
Той ме погледна смутено.
— Нали ти си изпратил да ни повикат?
— А, да. Открихме нещо и имам нужда от помощта ти. Вероятно е едно от средищата на съпротивата.
— Точно от моята помощ ли имаш нужда? — усмихна се Петрини.
— Искаме да бъде вписано потвърждение на находката от независими наблюдатели.
— Тъй ли било… — Усмивката му се стопи веднага. — Ясно. Добре, да погледнем. — Той ми протегна ръка. — Добре ли си? Имаш малко болнав вид.
Изправих се сам и посочих фасадата зад гърба си.
— Някога съм живял тук.
— Сериозно?! — възкликна учудено Петрини. Неговите сътрудници се спогледаха. — В базите данни ли го откри?
— Не, спомних си.
Вътрешността на сградата вече бе заснета, резултатите от проверката на здравината й се оказаха задоволителни, затова се захванахме на работа. Соуза, Хана и Бил даваха указания, а аз следях какво се върши. Извлякоха седем тела, качваха ги на ескалатора, който бяхме прехвърлили над ръба на изкопа. С напредъка на разкопките сигурно щеше да се наложи да изкопаем и гробище някъде край основния лагер на експедицията. С падането на нощта включихме лампите и преносимите калорифери. Гледах как отнасят телата и стисках ръце, за да не треперят. Осквернители на гробове, повтарях си безмълвно.
В последната стая имаше бюро. Личеше, че всичко от него е било прибрано много набързо. Чекмеджетата бяха празни, но на пода намерихме листче, сковано от студа. Разчетохме припрените драсканици: „Сюзън, на смрачаване започнете евакуацията. А.“ Хана ми показа късчето хартия, след малко й го върнах и тя се отдалечи. Мрак и студ на тъмната улица. Гласовете от сградата все едно принадлежаха на пияни работници в закусвалнята. Пак седнах на стъпалата пред някогашния си дом и усилих отоплението на скафандъра. Усетих как горещите струи излизат от вентилационните отвори и обвяват лицето ми. Вдишвах дълбоко вледеняващия въздух. Значи са разрушили купола над Нов Хюстън. И още колко градове са загинали като този?
Другите излязоха, увлечени в спор.
— Очевидно е, че е имало добре организирана съпротива! — ядосано натърти Хана. — Това е един от щабовете! А причината да не намерим повече следи от тях досега е именно в секретния характер на организацията им, пък и полицията никога не е искала да признае нейното съществуване…
— Знам, знам — помирително изрече Петрини. — Професор Недерланд твърде красноречиво защитава това схващане от години.
Застанаха в лъчите на една лампа и сенките им се простряха по улицата.
— И все пак… Хялмар — обърна се Петрини към мен, — трябва да признаеш, че се опитвате да обясните липсата на данни, а не наличието им. В края на краищата не можете да се опирате само на толкова ценения от тебе самиздат. Та нали в самиздата се промъкват и измишльотини как зелени марсианци се присъединили към бунтовниците, най-после напускайки хилядолетните си скривалища… — Неколцина от неговия екип се засмяха. — После пък прибрали победените в своите приказни убежища. Не е редно да повярваме и в марсианците само защото се натъкваме на подозрителна оскъдица на друга информация за тях.
Мисля, че той харесваше собственото си остроумие.
— Ето ви ги доказателствата — промърморих сърдито.
Тогава се обади Сатарвал: