— Виждаме само гнездо на неколцина от бунтовниците, разрушили този град. Свърталище на убийци.
— Но доколкото виждам, те са мъртвите в случая.
Шефът на Инспектората гневно размаха пръст насреща ми.
— Не е имало никаква организирана съпротива! Никакъв съюз „Уошингтън-Ленин“, както твърдят някои от вашите съмишленици. Обикновени злонамерени измислици, разпространявани от дисидентите, за да дразнят властите.
Уморено се обърнах към Петрини.
— Самият мащаб на бунта е най-очебийното доказателство. Невъзможно е участниците в спонтанно избухнали безредици да отблъскват полицията цели пет месеца. И да превземат толкова градове.
— Станало е само заради измяната в руската космическа флота — заяви Сатарвал.
— Да, но това засяга руското участие в смутовете. А тук стоим насред град, обитаван от тексасци, който е трябвало да бъде разрушен, за да бъде превзет. Ето ви и американското участие.
— Бунтовниците са унищожили града — заинати се Сатарвал. — Доказал съм този факт толкова…
— Вие работите за комитета — прекъснах го и станах. Зави ми се свят, светлините подскачаха пред очите ми. Заговорих по-силно, исках всички наоколо да ме чуят. — Не бунтовниците са унищожили този град. — Хана ме загледа втренчено, угрижена гримаса изкриви лицето й. Другите също ме зяпаха. — Виновни са полицейските щурмоваци. Знам, защото бях тук по онова време. — Махнах с ръка. — Бях точно тук, когато се случи!
— Може и да си бил тук, Хялмар — постара се да ме укроти Петрини, — но едва ли си способен да възстановиш произшествието в паметта си…
— Не беше произшествие, а война… истинско клане, не разбирате ли? Взривиха купола, спуснаха се в кратера с реактивните си раници и… избиха всички! Както стоях на улицата, осени ме проблясък на паметта. На всички ви се е случвало, знаете как е. Спомних си ясно онзи ден. Да, тогава съм бил малък, но съм запомнил.
— Но това е смешно! — викна вбесеният Сатарвал. — Защо да вярваме на някого като вас, толкова предубеден, че…
— Защото бях тук! — изръмжах аз.
В този миг един от студентите се спъна в някакъв прожектор и го обърна към мен. Изведнъж видях отражението си във все още здрава витрина наблизо — нисък, тантурест, с нелепо щръкнала коса над голямата глава, закръглено лице с малки очички, изпъкнали вени по слепоочията… Застаряващ мъж, пламнал от възмущение за нещо, което беше безразлично за останалите. Хана, Бил, Соуза и Хайди също стояха и ме гледаха. Колко ли неловко се чувстваха, докато кресливо се опитвах да им натрапя спомените си, сякаш някой щеше да ми повярва! Отвратен, аз изсумтях и се извърнах, все едно и другите нямаше да ме забележат, ако не се гледам в стъклото.
И все пак помнех какво бях видял на същото това място.
Пак Петрини с неговия обичаен вразумяващ тон:
— Хялмар, нима се опираш на преживелици отпреди триста години? Съгласи се, че това не е особено сигурно доказателство.
Вдигнах рамене в опит да загладя положението.
— Щом и свидетелствата на очевидци вече не са убедителни, значи сме загазили. Казвам ви, че така беше. Бях тук и видях. Нали историята се гради от очевидците. Това ни предлага и самиздатът.
— Дори историите за зелените марсианци ли? — меко възрази той. — А и ние сме археолози в края на краищата.
Поклатих глава и отново огледах тъмните жилища. Отчаянието ме заливаше на вълни.
— Ние сме безпаметни твари! — изпъшках гласно.
Пак гледах безпомощно скалата зад вратата, падащите парчета от купола. Моите студенти се взираха напрегнато в мен и търсеха какъв да е повод да ме измъкнат от неудобното положение. Вярваха ми не повече от Петрини.
Грабен — хлътнал участък в кората на планетата, очертан по дължината си от съпътстващи разломи.
Веднъж казах почти същото на Бодила. Бяхме в неговата спалня на осемнадесетия етаж в кулата Барнард. Бе нагласил прозрачността на прозореца, заел цяла стена, така че да виждаме панорамата. Стоеше до стъклото и наблюдаваше голям полярен орел, понесъл се с мразовития вятър над Александрия. Проснат на леглото, аз се взирах в неговия ясно очертан силует на фона на лилавото небе и последните здрачни отблясъци от орбиталните огледала. Долу примигваха безбройните светлинки на града.
— Ние сме безпаметни същества, Бодил — казах му.
Само аз го наричам Бодил, но той не схваща смисъла на прякора. Неговият баща му дал името Алигзандър Греъм Селкирк, сигурно в изблик на чувство за хумор. Позяпах го как разпалва лулата си и повторих:
— Безпаметни сме и затова делата ни нямат никакво значение. Каквото и да направиш, Бодил, само след век няма да си го спомняш.