Бодила ме изгледа, уж зяпнал от учудване.
— Божичко, Хялмар! Какъв комплимент! По-приятно нещо не съм чувал от твоята уста от много месеци насам. Сигурен ли си в оценката си?
— Ох, стига си се заяждал, по-добре ме изслушай.
— Знам, че се отнасям несериозно към твоята лекция по история. Но право да ти кажа, това сравнение ми изглежда твърде пресилено. И не смяташ ли, че историческите аналогии са малко… изкуствени? Отгоре на всичко ми пречиш да се радвам на разходката.
— О, нима разглеждаш околността, когато си в този квартал? Бих предположил, че се извръщаш, за да съхраниш съвестта си чиста.
— Моят праведен професор — промърмори Бодила, ухилен до уши. — Милият ми светец, който отхвърля привилегиите на своята класа и посвещава целия си живот на борбата с обществените неправди…
— Стига…
— И който не си представя друг начин да работи за промяната, освен да се вайка и циври от висотата на своето положение или пък да се рови в земята.
Вече можех да позная по напрегнатата му усмивка, че съм го ядосал. Това ме изненада.
— Явно съм те настъпил по мазола.
— Не! Само беше несправедлив както винаги. Заяждаш се с мен при всяка наша среща, сякаш е невъзможно да се стремя към друго, освен лична власт. Но всеки ден от своя живот ти се възползваш от моите постижения. Каква неблагодарност… — Той отново се ухили. — Май започва да ми омръзва, Хялмар. Дотегна ми да се грижа за твоето благополучие и ти да ми се сърдиш за това. Дали изобщо си струваше да ме безпокоиш тази вечер? — Но дори в здрача той можеше лесно да разчете страха по лицето ми. Погледа ме миг-два и се разсмя. — Хялмар, ела вкъщи, там ще ми говориш за древната история. Но праведността си я захвърли в канала. Не правиш нищо повече от нас.
По-късно през нощта аз се събудих и попитах:
— Би ли се погрижил Сатарвал да не ми виси над главата? Мисля, че е доста опасен.
— Защо? — в просъница промърмори Бодила.
— Мрази ме. Вече не само ми пречи. С радост би заличил всички резултати от моята работа. Готов е на всичко. Двамата с Петрини заговорничат зад гърба ми.
— Ще видим. Хялмар, ами ако съм го пратил там, за да те държи нащрек? А? За да не се отпускаш?
С тези думи той заспа.
Олимпус Монс — най-високият вулкан в Слънчевата система. Издига се 27 километра над средното равнище на марсианската повърхност, а обемът му надвишава стократно обема на най-големия земен вулкан Мауна Лоа.
Един ден изведох екипа си от кратера, за да огледаме дефилето, някога наричано Копиевидния каньон. Бил Стриклънд ме гледаше огорчено, сякаш съм длъжен да изтъквам заслугите му всеки път само защото веднъж е споменал небрежно това дефиле. Поддадох се на раздразнението си и рязко му наредих да се погрижи за необходимото оборудване, с което си заслужих убийствен поглед от Хана.
Нов Хюстън е бил построен в „разплискан кратер“. Външният склон е образуван от изтласкан втечнен материал веднага след удара на метеорита, тоест е съвсем равен и непрекъснат, с изключение на теснината, където разлетялата се лава е била разцепена от зъбер, по-късно погълнат от издигналия се ръб на кратера. Това дефиле се разширява към ниския външен ръб на склона и води направо към равнината. Твърде обещаващ маршрут за бягство за всеки, който иска да се отдалечи незабелязано от кратера.
Поведох сътрудниците си надолу. Вървяхме на зигзаг по терасите. Наклонът беше към трийсетина градуса, но не се налагаше да подскачаме, защото гънките в скалата се препокриваха като керемиди. Чувах как зад мен обсъждаха студа. Повечето бяха покрили лицата си с маски и очила, но аз се наслаждавах на резкия вятър (за което доктор Лейърд би ми се разсърдил). Небето имаше цвят на стара хартия. Приятно ми беше да вървя под този необятен купол.
Минахме каньона открай докрай. На няколко места открихме останки от стар път, врязан в южния склон. Свлачища го бяха заличили почти изцяло, но в горния край на дефилето се бе запазил доста дълъг участък. Всички се скупчихме там и вдигнахме глави към ръба на кратера.
— Сигурно е продължавал по склона чак догоре — предположи Бил.
— Или е свършвал в този малък циркус — обадих се аз. — Може би оттук са се качвали с асансьор до купола.
— Възможно е — вдигна рамене Бил.
— Чудя се — каза Хана, — защо им е трябвало да прокарат пътя по склона при такава опасност от свлачища?
— Сега разместването на горните пластове е стотина пъти по-бързо — напомних й недоволно. — Съобразявали са се с ерозията при тогавашното състояние на атмосферата.
Бил и Соуза тръгнаха по пътя с включени детектори за метал и сеизмични сонди. Искаха да отбележат всяка възможна находка. Другите започнаха да ровят по краищата на свлачищата, търсеха из дъното на дефилето, запълнено от тънки ледени езици и камънак, покрил дори основата на отсрещната стена. Искахме да останем до смрачаване, но вятърът се усилваше. Прашни вихрушки се плъзгаха надолу от ръба на кратера, слънцето мъждукаше мътночервеникаво, а орбиталните огледала изобщо не се виждаха.