— Най-добре да се връщаме! — извиках им. — Ще продължим, когато времето се оправи.
Снимките от синоптичните спътници ясно показваха приближаващата към нас циклонална система.
Изкачихме се до ръба, спуснахме се в града и отидохме до ескалатора отсреща, за да се приберем в основния лагер. Маските и очилата предпазваха лицата ни, докато вървяхме по склона, станал невидим в пясъчната мътилка, вдигната от вятъра.
На следващия ден се разрази сериозна буря и останахме по принуда в лагера десет дни, през които пясъчните вълни блъскаха палатките и се трупаха около тях. За моя екип чакането се точеше особено мудно, защото на нито една от старите карти не бе отбелязан път в Копиевидния каньон. Значи е бил построен през последните дни на града. Когато стихията отмина, Сатарвал ни заповяда да участваме в разчистването на лагера и така ни отне още три дни.
Следобеда на третия ден отидох с Хана и Соуза до ръба на кратера, за да проверим има ли до купола следи от асансьор. Но точно там основата бе твърде разбита и Хана тъкмо подхвана една от своите лекции за отдавна използваните взривни вещества, когато нещо привлече погледа ми. Вторачих се в Копиевидния каньон, който се простираше на половин километър под ръба. Дали в прозрачния въздух след бурята бях забелязал някакво проблясване? Нещо като че ми намигна. Завъртях глава предпазливо… ето пак — отблясък. Отразена слънчева светлина, жълта като огън. На южния склон.
— Някой от вас взе ли бинокъл? — прекъснах Хана.
— Има един в моята чанта с инструменти — отвърна тя. — За какво ви е?
— Има нещо долу. — Веднага измъкнах бинокъла. — Виждате ли там някакво огледало, което отразява светлината? Застанете ето тук, на моето място. По средата на участъка от пътя, който се вижда.
От припряност пръстите ми се плъзгаха безполезно по регулатора на фокуса.
— Няма никаква светлина — възрази Соуза.
— Така е, но слънцето вече се премести малко. Погледнете натам. Има ново свлачище, точно над пътя. — Двайсетократното увеличение ми позволи да се уверя, че пластовете несъмнено са се смъкнали надолу съвсем скоро — тъмнокафяви и рязко очертани по краищата. — Сигурно можете да го различите и без бинокъл, доста е тъмно…
— Да, по средата е — съгласи се Хана.
Гледката трептеше пред очите ми през лещите на прибора. Нещо се мярна и аз отново завъртях бинокъла натам. Близо до горния край на свлачището забелязах твърде правилни очертания с цвят на ръжда, по-тъмни от смектитната глина… Нещо гладко, заоблено и с блестящо като стъкло петно в средата. Леко заклатих глава наляво-надясно и видях златист отблясък.
— За Бога… — Задавих се. — Мисля, че е… всъщност не знам, постройка или нещо подобно… Я погледнете.
Дадох бинокъла на Соуза. Хана бе заслонила очите си с длан и се взираше натам.
— Съвсем ясно го виждам на фона на свлачището.
— И аз — промърмори Соуза. — Към горния край, нали?
— Да.
— Където би трябвало да продължава пътят — прошепна той и предаде бинокъла на Хана.
Спогледахме се.
— Хайде да слезем — подканих останалите.
— Ще се обадя по радиото за още хора — предложи Соуза, вече закрачил бързо към чантата с инструменти. — Скоро ще ни настигнат.
— Различавам го чудесно! — заяви Хана. — Прилича ми на наземна кола.
Щом Соуза се обади, заподскачахме надолу по скалните тераси като на състезание. Затичахме се по пътя. Накрая се наложи да забавим крачка, за да си поемем дъх. Увеличих притока на кислород и накарах другите да направят същото. Забързахме се отново и след малко стигнахме до влажните, покрити със скреж камънаци и пръст в основата на свлачището. Покатерихме се по стръмната стена на дефилето и се озовахме толкова близо до предмета, колкото можахме, без да пристъпяме в наскоро рухналата земна маса.
— Кола е — доволно отбеляза Хана.
— Това отпред не са ли следи от обгаряне? — посочи Соуза.
Разколебахме се за миг. Нетърпението ни се смеси със страх от възможните находки. На твърде много трупове се бяхме натъкнали вече.
Опипах с обувката си изронената глина, за да проверя дали е стабилна. Беше мека и имаше вероятност да предизвикам ново срутване. А колата беше само на пет-шест метра и жадувах да стигна до нея, преди да се е появил още някой. Пристъпих предпазливо, докато кракът ми потъна до глезена. Пренесох тежестта си върху него и направих следващата крачка.