— Може би е по-добре да изчакате — предложи Хана.
— Все някога ще трябва да направим това.
— Но ще е по-безопасно с осигурително въже.
— Глината ми се струва достатъчно устойчива.
Така беше. Продължих напред съвсем бавно и бях само на метър от колата, когато следващата група нахълта запъхтяно в каньона. Всички говореха, без да се изслушват.
— Нали проверихме този участък с детектор за метали — намусено каза Бил. — Чудя се как сме пропуснали такова нещо.
— Донесохте ли въже? — подвикнах им отгоре.
— Взехме всичко необходимо — увери ме Петрини. — Значи намерихте заровено съкровище, а?
— Може и да сте прав — рязко отвърна Хана.
— Стара наземна кола, леко обгорена — подхванах аз. — Я ми подхвърлете единия край на въжето.
Вече не се чувствах в такава опасност. Вързах примка под мишниците си. И Макнийл подтичваше към нас, следван от двама свои студенти. Доближих колата и надникнах отдолу, за да проверя на каква повърхност е стъпила. Беше в края на някогашния път. Върнах се по свлачището — сега сякаш го усещах по-неподатливо под краката си. Взех холокамера от Макнийл и пак отидох при колата.
Пластмасовият прозорец на вратата беше непокътнат. Точно в него се бе отразила светлината, която привлече погледа ми. Изчистих мръсотията и надникнах в кабината. Празно — същинска миниатюрна пещера в склона на дефилето. Предното стъкло беше напукано, но все още цяло. През дупката в отсрещната врата се бе изсипала пръст в кабината.
— Има ли трупове? — попита Петрини.
Първият въпрос при всяка находка в Нов Хюстън.
— Няма.
Колата беше осемместна и на последните две седалки бяха струпани сандъци. Опитах се да отворя вратата и тя поддаде с гръмко скрибуцане. Протегнах ръка навътре. Холокамерата бе настроена за шест последователни кадъра. Щом чух шестте писукания, издърпах ръката си и внимателно натиснах с крак пода на кабината.
— Не пипайте нищо! — провикна се Макнийл.
— Ох, пак ли! — хорово откликнаха няколко гласа.
Колата дори не се разклати и аз се вмъкнах вътре, за да огледам сандъците.
— Пълни са с документи — казах след малко, но изглежда никой не ме чу.
Пулсът туптеше силно в ушите ми. Папки, бележници, компютърни дискове, сгънати карти, схеми и чертежи. Вдигнах най-близкия сандък и го понесох, като се стараех да стъпвам точно върху предишните си следи.
— След време ще съжалявате, че не сте описали добре положението на всяка вещ. Само исках да ви напомня това — не мирясваше Макнийл.
Но и той се взираше с любопитство в сандъка, който оставих на земята. А докато се върна със следващия, двамата с Петрини вече ровеха вътре.
Тъкмо изнасях последния сандък, когато забелязах бележник на пода на колата, почти затрупан от проникналата в кабината глина. Беше малък, със спирала и пластмасови корици. Едва не го пропуснах. Издърпах го, изтупах го от мръсотията и го поставих върху сандъка. После го показах на останалите.
— Това беше на пода.
— Вижте, този бюлетин е подписан от Андрю Джоунс, член на съюза „Уошингтън-Ленин“ — изрече Хана, приклекнала наблизо над един сандък.
Показа документа на Петрини, който го прочете и веждите му се извиха от учудване. Аз треперех и от студ, и от превъзбуда. Пуснах бележника в най-близкия сандък.
— Хайде да отнесем всичко това в лагера. Нещо не ми достига кислород. — Огледах скупчените наоколо хора, изпоцапани с глина, и неволно се засмях. — Много работа ни чака.
Лавови улеи
Планове за отбраната на града, касети и копия от размяната на съобщения със съюза в други градове и в Космоса, списъци на хора, на жертви, на оръжия и припаси. Откъслечни хроники от революцията в Нов Хюстън и Ниргал Валис, както и по целия Марс. И карти, включително една на източния (или долния) край на Валис Маринерис.
Макнийл организираше работата и попълваше каталог, докато изпразвахме малките сандъци. Подаваше всеки предмет или свитък на поредния жадно очакващ учен. Почти всички участници в експедицията се бяха събрали в голямата палатка и помагаха да разберем точно на какво сме попаднали. Две копирни машини работеха непрекъснато, няколко мощни компютъра обработваха данните, от една касета се чуваха гласове, заглушавани от електромагнитни смущения. Вълнението се усещаше толкова ясно, колкото и миризмата на озон откъм копирните машини. И Сатарвал беше в общата палатка, стараеше се упорито да съхрани маската си на равнодушие. Почти никой не го поглеждаше и не говореше с него.