— По никакъв начин — жизнерадостно отвърна Бодила. — Ако прочетете отново доклада на Комисията Еймз… — той направи пауза, за да отзвучи смехът на хората в залата, — …ще намерите заключение, че е имало добре организирани бунтове срещу законните власти на Марс, по време на които водеща роля са играли екипажите на руските миньорски кораби. Комисията не е успяла да установи името на организацията, но находките в Нов Хюстън потвърждават изводите й. Изтъкнати историци като Хироко Накаяма и Хялмар Недерланд от много години се опитват да посочат кои са били водещите фигури в смутовете. Всъщност именно Недерланд се е натъкнал на така наречената кола на спасението близо до Нов Хюстън. Други историци пък изясняваха връзката между смутовете и реформите в управлението на Марс през следващия век.
Журналистите кимаха верноподанически и шепнешком изразяваха одобрението си пред окачените на китките им микропредаватели, за ги чуят и хората в бедняшките спални и в мините.
Значи пак щеше да им се размине.
Излязох от голямата палатка, гадеше ми се. Властите щяха да признаят каквото беше изгодно за тях, а останалото да изопачат така, че да се впише в новата измислица. Щяха вечно да променят обясненията си, за да се крият зад тях. Отново вкусих поражението. Каквото и да хвърлях срещу тях, отскачаше от гъвкавата броня на разтегливите тълкувания.
И все пак очаквах това. Бях готов и вече кроях планове с какво да ги уязвя в бъдеще. Но лъжите на Бодила ме потсоха. Старото ми сърце прескачаше по някой удар, стомахът ми се сви на топка. Наложи се да поседна. Какво от това, че очаквах удара…
По компютърната връзка с Александрия получих оскъдни сведения за Ема Вайл. Родила се в лагера в кратера Гале, на самия край на падината Аргире, през 2168 година. Родителите й се развели и тя останала с баща си. Учила математика в Бъроуз, после ръководила екологично-инженерния екип при изграждането на комплекса в падината Хелас. Четири пъти подобрявала рекорда на средни дистанции. Когато Комитетът поел управлението на миньорските кораби, тя била прехвърлена от „Роял Дъч“ в центъра за нови животоподдържащи системи, а по-късно я включили в миньорски екипаж. Архивите на проектите за извличане на метали и минерали от астероидите бяха твърде непълни, пак заради смутовете. Изобщо не открих данни за „Ръждивият орел“, нито за Ема след 2248 година. Липсваха каквито и да било забележки, свързани с нейното изчезване.
За Олег Давидов намерих само няколко реда в регистъра на ражданията (роден през 2159 година, на Деймос). Беше отбелязан и фактът, че е постъпил като кадет (специалист по двигателите и системите за ориентация) в руската миньорска флота. После нищо — нито нови длъжности, нито съдебен процес, нито назначаването му за капитан на „Идалго“. Всъщност корабът „Идалго“ не се споменаваше никъде.
И нито дума за Марсианския космически съюз.
Явно цензорите бяха поработили добре. Но документацията за марсианската история е била повредена и разбъркана, вероятно безнадеждно, по време на смутовете. Откъслечни сведения се намират на най-странни места и цензорите не успяват да пресеят цялата достъпна информация. От Нов Хюстън не можех да направя нищо повече, но се окуражавах, че ако разполагам с повечко време в Александрия, все ще изровя още факти. И преди се бе случвало.
Засега се отказах и се върнах към Ема. Бях поискал да ми изпратят нейна снимка — от времето, когато започвала работа в миньорската флота. Кръгло лице, стиснати устни, кафяви очи и кестенява коса, чудесно очертани скули и челюсти. Харесвах лицето й. Често се обръщах към снимката нощем, когато вдигах поглед от страниците на нейния дневник.
„Мразех Комитета за развитие на Марс — да, признавам, наистина го мразех! Мразех лъжите им, че правят всичко възможно да създадат по-добър живот на една чужда планета… И така нататък, и така нататък. Всички знаеха, че това е лъжа. Но ние бяхме свикнали да си затваряме устата, защото онзи, който приказваше твърде много, можеше бързо да бъде изселен в Тексас. Или на Амур. Членовете на Космическия съюз бяха намерили свое решение, впускайки се в едно безумно начинание — тайно да избягат към звездите, но те поне се съпротивяваха. А аз? Дори нямах куража да кажа на приятелите си как се чувствах! Мислех си, че това малодушие е норма, и се успокоявах.“
И аз си седях така в разкошния апартамент на университетското градче, пишех статии за събития отпреди три столетия, залъгвах се, че съм едва ли не най-яростният противник на комитета по цялата планета, макар да захапвах стръвта на всяка кукичка, която ми подхвърляха. И се умилквах за услуги около един от членовете на комитета. Що за съпротива беше това? Бях ли направил друго, освен да крещя разпалено? А хората от властта ме търпяха и се подсмихваха тайничко. О, как ми се искаше да съм като Ема, да намеря в себе си сили, за да направя нещо, а не само да говоря!