— Знаели са как да изчисляват момента на изгрева при лятното и зимното слънцестоене, дори са могли да предсказват затъмненията.
— Не е вярно — намесих се аз. — Тази теория има толкова общо с истината, колкото и изкуственият произход на марсианските канали. Наистина тези кръгове са грубо ориентирани спрямо Слънцето, но в никакъв случай не са били научни обсерватории. Вярвате ли в обратното, налагате собствените си схващания върху древното мислене, а така само изкривявате представите ни за миналото.
Тя сведе поглед и ми обърна гръб. Другите се почувстваха неловко. Лиших я от краткото удоволствие да се покаже компетентна. Виждах, че ме смятат за досаден натрапник, а и сам разбирах, че проявих неуместна грубост. Искаше ми се да помоля за прошка горката жена, да обясня причините за вкиснатото си настроение, но не виждах как да направя това, без да се впускам в лични подробности. Пък и тя плещеше глупости, нима трябваше да се съглася с нея?
Висока жена с кестенява коса наруши мълчанието с жизнерадостно предложение:
— Хайде да разгледаме Бродгар отблизо и да видим Кометния камък.
Те тръгнаха по брега на езерото, наобиколили „специалистката“, без повече да ми обръщат внимание. Само високата жена ме изгледа отровно през рамо.
Пак останах сам и закрачих из заскрежените туфи от мъртва сивозеленикава трева, още по-потиснат отпреди. Не исках да остана на това място, но не измислих и повод да си тръгна, нямах и къде да отида. Обгърнах с ръце прояден от мъха побит камък и зареях поглед в разкъсаните сиви облаци над мен, а белезникавото небе ставаше бледосиньо с наближаването на залеза. Около краката си виждах малки цветчета, шарени петънца, пръснати между камъните и храсталаците. Вече наистина се чувствах твърде особено и няколко пъти ритмично блъснах чело в камъка, за да се отърся от това настроение.
Премръзналите ми ръце имаха цвета на небето. Над закръгления хълм отвъд западното езеро висеше тънкият лунен сърп. Мразовит ветрец повяваше откъм тъмносребристата вода и аз усетих, че ми е студено. Преди четири хиляди години незнайни хора бяха издигнали камъните, за да увековечат странното въздействие на тази местност и своя живот тук. Знаех четири хиляди пъти повече от тях, но животът ми не ставаше по-малко суров от това. Слънцето се спускаше зад отсрещния каменен кръг и островчетата, езерото, голите хълмове в далечината излъчваха собствено сияние под тъмното небе. Уплаших се от суровостта им.
Най-после се насилих да се върна в старата странноприемница. Дълго седях пред камината и си стоплях ръцете, но студът не искаше да изчезне от тях.
Jokulhlaps — тези ледникови изригвания са типични за Исландия, където подземните водни маси, нагрети от действащите вулкани, стапят ледената покривка и рукват в катастрофални наводнения.
Вече ми е ясно, че съм подценявал паметта си. Събитията се трупат в нея и постепенно изчерпват естествения й капацитет. Каквото е останало от далечното ни минало, се сляга под натиска на последващото, припомнянето става по-трудно и накрая престава да се подчинява на съзнанието. Но спомените остават. Умението да ги извикваш изисква особен вид умствени способности. Когато се оплаквам от слабата си памет, аз всъщност ругая собствената си тъпота.
А случайните изблици на спомени са безполезни. Отприщено от случаен повод, миналото нахлува в съзнанието като поредица от образи, които сами сме си сътворили. Затова виждаме не истинските случки, а част от себе си. Приятни мигове, само събуждащи мъката по изгубеното време.
В промеждутъците, когато преминаваме от един живот в друг, сме най-уязвими към преживяното.
Когато надхвърляме естествената продължителност на живота си и навлизаме в столетията, приличаме на алпинисти, поели нагоре по склона на Олимпус Монс. Ние напускаме пределите на атмосферата. И трябва да си носим сгъстен въздух.
Не знам какъв съм.
Валес Маринерис — малко по на юг от екватора има поредица от свързани помежду си огромни каньони. Простират се на четири хиляди километра от източния край на Тарсис до ниските райони от хаотичните терени.