Преживях обезсърчаваща среща в едно кафене на тротоара. Пийвах кафе от малката чашка и гледах бедняците, които се прибираха в леговищата си под зорките погледи на полицаите, застанали на всеки ъгъл. Някой бе захвърлил издание на „Джъстин“ с червена обложка на мръсната масичка до моята. Прелистих книжката. Странна смес от мисли и образи. Харесваше ми безпомощната липса на структура в текста. „Просто драскам тези бележки, за да опиша къс от живота си, потънал в морето.“ Или: „Започнах да описвам за себе си с думи тази част от Александрия, защото знаех, че скоро ще бъде забравена и ще я навестяват само онези, чиито спомени са били присвоени от трескавия град…“
Разсеяните ми занимания бяха прекъснати от млад мъж и бременна жена, застанали пред моята маса.
— Вие ли сте професор Недерланд? — попита жената.
— Да.
— Видяхме ви по новините.
Вдигнах вежди. Особено усещане е да те познаят хора, които не си виждал никога. Може би наистина ставаше нещо, предизвикано от разкопките и находката на Плутон.
— Да? — подканих я след малко.
— Аз съм вашата внучка Мери Шанън. Дъщеря съм на Хестър.
— Аха…
Спомних си, че Маги ми е споменавала за нея. Но с Хестър не се бях чувал повече години, отколкото младата жена бе живяла на този свят. И беше бременна. Явно имаха връзки с високопоставени хора.
— Това е съпругът ми Хърбърт.
— Здравейте.
Станах и му протегнах ръка. Мери го побутна и той стисна ръката ми, без да ме погледне. Разбрах, че съзнанието му е вцепенено и се уплаших.
— Радвам се да се запознаем — промърморих и неловко изтрих устните си със салфетката.
— И аз се радвам да се запознаем — изрече той.
Мери го стрелна с очи смутено и ми се усмихна.
— Скоро отново ще станете прадядо — каза тя. — Сигурно вече ми личи.
— Да. Честито.
Но как е изтръгнала разрешително да забременее, щом нейният мъж е в такова състояние? Чудех се дали и моето име не е било споменато по време на бюрократичните разправии.
— Ако не се лъжа, ще ми бъде деветият правнук.
— Не, Хестър ми каза, че Стефани е родила пак преди две години.
— Нима? Не знаех.
— Тъй ли… Е, ние скоро ще се преместим на Фобос. И решихме да ви се обадим, като ви видяхме.
— Радвам се. Както чувам, Фобос е вълнуващо място.
— Всъщност ни наредиха да отидем там. Но Хърб работи по яхтите със слънчеви платна, така че ще има с какво да се занимава.
Прониза ме съчувствие към тази храбра жена, прогонена на Фобос, където скоро щеше да се грижи за две безпомощни същества.
Семейство… Цяло родово дърво, простиращо се и в двете посоки във времето, особено надолу при стар човек като мен. Гъмжило от потомци. Повечето бяха по спътниците на външните планети. Никога не съм виждал смисъл да поддържам връзка с такова множество непознати, чието съществуване ми доказваше отново и отново, че от човека остава единствено самият той. Моята внучка пристъпи от крак на крак и погледна потиснато съпруга си. На колко ли беше? На шестдесет? Трудно ми беше да преценя. Приличаше ми на голямо дете.
— Ще ви оставим да хапнете на спокойствие. Само исках да ви се обадя. Радваме се, когато чуваме името ви по новините.
— Да, да. Желая ви късмет на Фобос. Беше ми приятно, Хърб. Грижете се добре за себе си. И поздравете Хестър от мен. Довиждане.
Пак седнах на неудобния метален стол и отворих книгата. „Мисля си, че случките са само резюме на нашите чувства…“ Бутнах книгата настрани. По булеварда изведнъж светнаха всички яркобели лампи. Във фонтана насред площада заиграха отблясъци по огледалната черна повърхност на водата. Наоколо се разхождаха двойки. Някои хвърляха жетони във фонтана, други ги зяпаха. Сцената с нещо ми напомняше за Земята.
Но какво ли означаваха спомените за Земята, изригнали у мен в Бъроуз? Дали наистина това се е случило? Обзеха ме съмнения. Можем ли някога да задържим в паметта си достатъчно вярна картина на настоящето, за да го видим отново каквото е било? Поне се опитваме. С годините си преповтаряме миналото в образи и представи, докато ни останат само те. А това означава, че не ни остава нищо. Всички сме затънали в сегашния момент като върху острието на нож… освен в кратките видения, когато паметта се отприщва независимо от волята и ни въздейства като настоящето. Усещах се на ръба на подобно откровение, напрежението в мен беше като напираща вода в кладенец. Тази моя потомка, тази дъщеря на моя дъщеря, която едва си спомнях, извика представата за нещо… нещо…