Хвърли зеленчуците в нагрятото олио на тигана и те засъскаха бясно.
— Да, защото нищо не постигам — признах си и пак усетих умората. — Съживих миналото, но това няма никакво значение. За твоите шефове това е поредният жетон, който пъхат в машината, за да работи. Нищо не се променя.
— Не бъди толкова сигурен. Слушай, дивако, ще бъдеш назначен за директор на Планетарния инспекторат!
Помислих, че не съм го чул добре в шума откъм тигана.
— Какво каза?!
— Със Сатарвал е свършено. Ще получиш пълномощия да разрешиш разкопки където и да било. И да започнеш ново разследване по доклада на Комисията Еймз.
Бях толкова смаян, че сигурно го гледах като безнадежден кретен. Бодила вдигна глава, видя ме и се ухили широко.
— Хайде, върви да облечеш нещо, за да вечеряме. Но първо избърши тази вода от себе си.
— Но защо?…
— За да не капе в чинията ти!
— По дяволите, защо? Защо ме назначават?
— Ти изобщо ли не обърна внимание на шума, който се вдигна около твоите статии?
— И още как! Никакъв шум нямаше! Пък и почти нищо ново не открих.
— Е, според мнозина твърде сдържано тълкуваш фактите. Което е още по-приемливо за комитета. Заслужил си славата си на достоен и отговорен учен. Сред обществеността няма разгорещени спорове по твоята работа, пък и как да ги очакваш, щом не е обсъждана в общодостъпните новини? Но както чувам, учените са впечатлени. Разбирам ги — нима другите обяснения за произхода на Айсхендж имат някакъв смисъл? Какво ще кажеш?
— Не питай мен! Аз постоянно си задавам същия въпрос.
— Вече знаеш отговора. Към нас се обърнаха Накаяма и Лебедян, както и няколко от съветниците на комитета. Обясниха ни значението на твоите изводи за Марс. Хайде, яж. Комитетът реши да те назначи на длъжност, която ще ти даде възможност да си свършиш работата както трябва.
— Виж ти… — промълвих аз. Започвах да разбирам. — Ще ме превърнете в поредния добър партиен другар, така ли?
Бодила се изсмя.
— Че ти и сега си добрият партиен другар. Просто не съзнаваш този факт.
Оставих вилицата в чинията, отидох в банята, изсуших се и се облякох. Обземаше ме непоносим страх. Прозирах замисъла им, виждах в какво се надяват да ме превърнат. Върнах се в трапезарията.
— Ще докажа, че е имало революция! Гражданска война!
Бодила кимна.
— Вярвам ти. И ще докажеш, че Айсхендж е бил построен от марсианци.
— От бунтовници, които са се борили срещу комитета!
Пак кимна, по устните му плъзна познатата усмивчица, сякаш ми напомняше гласно: „Какво от това?“ През всичките тези години комитетът лъжеше — бяха смазали не само бунта, но и спомена за него. Вече мина толкова време, можеха да се усмихват и да казват: „Да, точно това се случи. Вярно е. Избихме една пета от населението — почти милион души. После заличихме следите. Сега изровиха истината в Нов Хюстън, но ни е все едно. Ние пак сме си тук, всички са доволни. Никой не помни и никой не се интересува.“
Разчитаха точно на нашата безпаметност. Можеха да вместят всяко разкритие в историята си. Дори най-жестоките им мерки нямаше да се обърнат срещу самите тях, защото бяха толкова далеч в миналото. Лесно като да приобщиш един уж бунтарски настроен професор — даваш му привидно важен пост в системата, за да стане част от машината. Нека усети лекичко вкуса на властта, после сам ще се цензурира, за да вкуси още…
— Аз ще съм различен от другите! — закрещях на Бодила. — Няма да правя каквото ми кажете, за да пропълзя още по-нагоре! Ще използвам срещу вас всичко, което ми давате, кълна се! Ще съжалявате, че сте ми дали в ръцете този шанс.
А той кимаше, свел поглед, и хитрата усмивка не изчезваше от устните му. Чувах мислената му въздишка: „Отначало всички са такива.“ Изведнъж ужасът надделя в мен.
— Трябва да се махна оттук.
— Да, този град ти влияе зле. Но защо не се храниш?
Обикалях из стаята и си търсех палтото.
— Не носех ли палто?
— Не. По дяволите, Хялмар, няма ли да се държиш разумно най-после? Седни и изяж каквото ти приготвих.
Треперех.
— Ще взема едно от твоите палта. Трябва да се махна оттук.
Тръгнах към вратата.
— Хялмар, за Бога! Почакай малко — ще приемеш ли длъжността?
— Да — отвърнах. — Да, проклети да сте всички!
Бързах по булевардите като в треска. Грамадните обществени сгради надвисваха над мен, а отгоре се развяваха многоцветните флагове на комитета. Естествено е, че ми дадоха кодовете, за да намеря онова, което те искаха. Естествено е, че техните цензори ми позволиха да публикувам резултатите от издирванията си. Всичко ставаше по техния план, с тяхно благоволение и напътствия. Властта им над мен бе тежка и осезаема като огромните библиотеки, между които подтичвах като буболечка. Бясно натиках вещите си в пътната чанта и напуснах апартамента. И отново по булеварда — към великанската гара от оливин. Трябваше да избягам, преди да са ме унищожили. Минавах край хора с отпуснати и бездушни, почти мъртвешки лица. Входовете на баните зееха — същински влажни гърла, кулите от разноцветен камък блещукаха над уличните лампи. На гарата научих, че след малко към Бъроуз ще тръгне влак със спални вагони. Щеше да спре в Копратес, откъдето можех да наема кола и да се върна в Нов Хюстън. Там щях да се чувствам в безопасност. Свих се на седалката в ъгъла, стисках чантата си и се тресях, докато влакът потегли с мек тласък и потъна в нощта. След малко тялото ми се отпусна, но в главата ми всичко се въртеше. Не можах да заспя.