Платото завършваше с гънка, после падаше отвесно. Ръбът водеше надясно към широк рид, който беше лесен за изкачване. Но не можех да тегля количката бързо по острите камъни. Кожата ми сякаш гореше, обливах се в потта си. Човекът стоеше на билото и гледаше към мен. Махна ми подканящо с ръка да отида при него.
— Да, да — измънках, — само не бързайте толкова.
Но фигурата не спря и пак трябваше да бързам, все изоставах. Непознатият можеше да свърне по другия склон и да поеме кой знае накъде. Уплашен, аз дръпнах количката настрани, застопорих я с камъни и побързах да се изкача.
Озовах се на малка седловина, която водеше към още по-висок връх. Виждах на много километри и навсякъде падината леко се извиваше нагоре. Бяхме насред грамадния Ауреум Хаос. Фигурата пак беше спряла — стоеше на седловината и ме гледаше. Червеникавото слънце хвърляше отблясъци по шлема на скафандъра й. Размахах ръка над главата си. Непознатият кимна и за миг отраженията изчезнаха. Запрепъвах се надолу по седловината. Едва успявах да местя краката си. За щастие човекът се смили над мен и не помръдна. Гледаше ме. Спрях пред него и разперих ръце.
— Ето ме.
Никакво движение. След малко посочи едното си ухо.
— Вече не се нуждаете от херметични шлемове — продължих аз. — Въздухът е достатъчно плътен за дишане, можем и да разговаряме. А с шлем на главата няма да се чуваме.
Никакъв отговор. Пристъпих напред, но фигурата отстъпи. Вдигнах ръце с длани към непознатия, за да покажа, че нищо няма да му сторя. Вероятно ме разбра. Поне ми позволи да застана по-наблизо. Надникнах през прозрачната лицева плоча на шлема отстрани, за да не ме заслепяват отраженията. Беше Ема.
Почти същата като на снимките — кафяви очи, извити надолу ъгълчета на устните, кичури тъмна коса. Останах без дъх.
— Значи си оживяла — прошепнах. — О, Ема… Аз съм Хялмар Недерланд. Намерих те. Дойдох тук само за да те търся. Открихме твоя дневник. Искам да се присъединя към вас. Никога няма да се върна. Там не ме задържа нищо… — Посочих през рамо. — Нищо.
Тя кимна лекичко, обърна се и тръгна по седловината. Озърна се да види дали вървя след нея. Препъвах се, защото не можех да откъсна поглед от Ема. Не можех да се наситя — та това беше Ема Вайл! Ето я пред мен! Едва сдържах изумлението и радостта си. Тя ходеше бързо, но вече бях силен, нямаше да изостана.
Докато доближим по-високия връх, останахме в полуздрача на вечерните огледала и вече виждах добре слабото й лице. Отново й показах да махне шлема. Тя поклати глава. Изглеждаше по-възрастна — отдавна навлязла в четвъртото столетие от живота си, в очите й личеше мъдростта. Поведе ме нагоре и едва сега забелязах, че под най-високите скали има кухина. Подът беше гладък, кръг от неравни колони, два пъти по-високи от нас, поддържаше също толкова гладкия таван.
Ема се усмихна на очевидното ми стъписване и ме преведе между две колони към средата на този… павилион. Светлината на огледалата изпълваше въздуха. Целият хаос се простираше под нас във фантастична плетеница от сенки.
— Какво е това? — попитах я. — Наблюдателният ви пост? Или храм? Скривалището ви наблизо ли е?
Тя кимна.
Погледнах на север. Още едно широко било се спускаше към сенките. Седнах в края, изтощен и неизказано щастлив. Ема застана до мен.
— Разбирам защо сте останали тук — казах й. — Не се страхувате от комитета. А заради това място. Имате Марс такъв, какъвто би трябвало да е винаги, за всички. Имате и живота — лишеите и мъховете, тревата, игликите. Не е ли прекрасно да ги гледаш как се борят да оцелеят край езерцата? Островчета живот насред тази пустош. О, Ема, какъв свят имаме! Какъв свят!
Тя ме хвана за ръката и ме издърпа няколко стъпки надолу по северния рид. Посочи пръстта между нас. Под индиговото небе отначало не различавах нищо, но след миг се убедих, че е чула какво й говоря. Там имаше алпийски цветя, малки петънца от ярки цветове в мрака.
Вдигнах глава и Ема вече не беше до мен. Забелязах я да се спуска бързо по билото. Викнах й да ме почака и се забързах след нея. Препънах се.
— Ема, не си отивай!
Беше тъмно и вече не я виждах. Може би й свършваше кислородът. Опитах се да се върна нагоре, но не можах. Засилих отоплението на скафандъра, дръпнах на носа си вълнената маска. Легнах. Не знаех дали ще преживея нощта.
Лежах на завет под камък и си мислех, че сигурно е нямала достатъчно кислород. Или пък това беше изпитание, в което оцеляват само силните. Ще се върне сутринта. После изпаднах в безсъзнание.
Няколко пъти през нощта студът се впиваше толкова остро в мен, че се събуждах. Накрая победи дори изнемогата ми и аз седнах непохватно. Започнах да размахвам ръце, за да се стопля. Не знаех колко време е минало. Вече ми се струваше, че тази нощ продължава години. Оставаше ми само да чакам.