Настъпи утрото в хаоса. Огледалата се появиха едно след друго. Перлено небе над сива земя. Беше много студено. Болеше ме гърлото, главата ми туптеше неприятно.
Слънцето изгря след час и ярката жълта светлина покри всичко като гел. Станах и съвсем бавно изкачих билото. Но сякаш попаднах на друг връх. Никакъв павилион. Отидох и до другото възвишение, мислех си, че може да съм ги объркал в здрача. И тук всичко беше съвсем обикновено. А на рида, водещ на юг, беше моята количка.
Спуснах се. Изпих цял литър вода и преглътнах няколко залъка. Отново се върнах да тършувам упорито по двата върха, търсех каквито и да било знаци. Изглеждаше ми напълно възможно колоните да са подвижни и да се прибират в скалата. Но не открих дори пролука. Все пак видях множество отпечатъци от стъпки и въпреки странното изчезване на Ема предната нощ бях уверен, че скривалището е някъде наблизо. Дали да не огледам каньоните наоколо…
Погледнах датчиците на пулта, вграден в скафандъра на лявата ми ръка, и се стреснах. Опомних се. Имах кислород само за двадесет и пет часа при минимално потребление! Бях изразходвал много през нощта, но как съм пропуснал да проверя досега?
Но ако намерех скривалището, нямаше да има никакво значение.
Колебаех се, застанал между двете възвишения. Плътна, масивна скала. Но ако колоните са подвижни, ако Ема само изпитва моята решимост, моето желание…
Разтърсих глава. Не можех да рискувам. Отстъпвах с лице към по-високия връх, не исках да откъсна поглед от него. Може би скривалището беше точно под него — крепост в планинските недра!
Насилих се да обърна гръб, отидох при количката и започна тягостното спускане по южното било.
Веднага установих, че усилията предния ден и нощният студ са ме изцедили почти докрай. Количката замалко да се изтръгне от ръцете ми и да се запремята в стръмния улей. Когато успях да я смъкна долу, едва се принудих да я дърпам по-нататък през каменната джунгла.
Целият свят — камъните и небето, всичко — гореше в оттенъци на червеното, всяко късче чакъл по пътя ми пулсираше в ритъма на моето сърце. Сякаш вървях по напукан език. Човекът като планета. Край една от разтопените локви растяха туфи остра трева, пробили ледената броня. Зелено чудо. С мъка се отърсих от замаяното съзерцание и продължих през хаоса, а величествената поема на зимата отекваше налудничаво в главата ми.
Залутах се из каньоните и почти победен от преумората и главоболието, започнах да се питам дали този път глупостта ме е отвела при смъртта. От тази мисъл сякаш всяка клетка в мен настръхна и аз се подсетих да пия вода, после погледнах компаса на количката. Дори извадих картата, но се засмях дрезгаво и я захвърлих на пясъка. Карта на хаоса! Що за идея!
Смъртта е майка на красотата, казвали някогашните поети. Но според мен само са се залъгвали от страх пред преждевременния си край. Усещах бремето на смъртта върху себе си през този ден, а каменните грамади, слънцето в кристалното небе не означаваха нищо за мен. Само следващите няколко стъпки. Носът, гърлото и дробовете ми изгаряха, но поемаха в себе си света с неутолима жажда. В мен чегъртаха ръбовете на неоспоримата истина — спра ли да пия въздух, ще умра. Да умреш означава да се разболееш толкова тежко, че всичко в тялото ти да се повреди безнадеждно. Досега не бях успявал да си го представя. Вече знаех как ще стане.
А опасността никак не ми помагаше да мисля по-ясно. Виждах хаоса размазан, крайниците ми бяха като дървени трупчета. От очите ми се стичаха сълзи и дразнеха напуканите ми бузи. Стенех, влачех себе си и количката с последните парченца от моята разпадаща се воля. Така мина целият дълъг ден — в ужасния смут на кошмарите.
Лъчите на залеза се разпростряха като хоризонтално ветрило и аз седнах на един камък. Исках да си стопля малко супа и да изям остатъка от шоколада, но не можех да помръдна. Седях и гледах как светлината на моя последен залез изчезва от тази земя. Накрая усетих жажда и се преместих, колкото да взема манерката.
— Ти си само една идея, Недерланд. По-добре си стопли супата, иначе планетата бързо ще те забрави.
Започнах да поглъщам супа, бисквити, шоколад, сушено телешко. Взех малкия далекоглед от количката и го насочих на юг. Виждах ниската каменна стена, все още осветена от огледалата. Моята стена. Може би някъде наляво мярнах за миг зелена точица. Пих още, защото разбирах колко съм се обезводнил. Оставаше ми кислород за шест часа. Натъпках джобовете на скафандъра си с храната, манерката, далекогледа. Зарязах количката (нека й се чуди някой бъдещ археолог). Тръгнах на юг в огледалния здрач.