Когато и последното огледало се скри, температурата спадна отведнъж. Марсианска нощ — четиридесет градуса под нулата. Но нямаше вятър, маската и очилата ми си бяха на мястото, усилията и нагревателят в скафандъра ме сгряваха достатъчно. Странно усещане — топлина по цялото тяло, но дишането вледеняваше вътрешностите ми.
Час или два напредвах предпазливо, упорито, внимавах къде стъпвам на всяка крачка. После станах тромав и студът неумолимо пълзеше от дробовете из тялото ми. Всяко вдишване терзаеше гърлото ми. Бях жаден, но водата в манерката беше замръзнала. Главата ми бучеше така, че можех да ослепея. Но не си позволявах да седна. Страхувах се от смъртта. Няколко крачки, после почивах прав. Още няколко крачки и пак почивка. До безкрайност.
После ми свърши кислородът. Пулсът ми се ускори лудешки. Що за тъпота, беснеех мислено, да навлезеш сам в хаоса! Къде ти беше умът? Тялото ми помпаше въздух като сух лед. Вече не усещах болката в гърлото си. Ето ти проверка — може ли човек да оцелее нощем само с марсианския въздух? Безсилието се прокрадваше на пристъпи, виждах света ту в червено, ту в зеленикаво. Облегнах се на скалата, съсредоточил всички останки от енергия в усилието да остана в съзнание. И вдишвах този сух лед. Въглероден двуокис, аргон, инертни газове, доста голям процент кислород — налягане от триста и деветдесет милибара, в Ауреум сигурно бяха към четиристотин. Стигаха ли?
Явно стигаха. Засега. Но можех ли да вървя? Проверих и се оказа, че мога. Сега студът проникваше в мен по-лесно отвсякога. Не мислех, тътрех се, уплашен от самата представа за сядане. Бавно замръзвах и убивах мозъка си с недостига на кислород. Минаваха часове, а аз продължавах напред. Кислородният глад предизвика леко опиянение — не че се ободрих, но ми олекна физически. Пристъпвах, олюлявах се, застивах неподвижно с убеждението, че ако не запазя равновесие, ще отплувам нанякъде.
По някое време се зазори. Първото огледало изскочи над хоризонта и ме изненада до пълно оглупяване. Бях забравил, че има и ден. Изпръхналите ми устни се напукаха до кръв от мъртвешката усмивка.
— Слънцето е… една идея.
Някак бях успял да не се отклоня от южната посока. Каменната стена беше само на два километра пред мен, видях и зеления си найлон.
— Право към целта…
Главата вече не ме болеше, позволих си да поседна. Малко след същинския изгрев застанах под въжената стълба и се сблъсках с проблема как да се кача по нея. Три бързи крачки и се хванах за най-долния напречник. Поех си дъх. Две стъпала нагоре и пак увиснах. Отново и отново, докато всяко мускулче в мен нададе вой. Дишах учестено като птица. Да се прехвърля през ръба беше постижение, което едва не ме спря. Но мисълта, че преживях цялата нощ, за да се проваля накрая, ме отврати. Изпълзях по корем на равното. Без да ставам, затътрих се на ръце и колене към колата. Не беше лесно да отворя люка на въздушния шлюз… и нахлух в неописуемо топлия въздух на кабината. Включих всички системи и рухнах на седалката. Гледах през прозорците грамадната падина Ауреум, потънала в лимоненожълтата светлина на новия ден, и докато заспивах, размахах юмрук към нея.
— Ема Вайл, стигнах заради тебе докъдето можах!
Спах почти до края на деня. Събуди ме непоносимата жажда. Така се бях схванал, че едва се размърдах.
Свалих скафандъра и потръпнах от киселата воня. Влязох в тоалетната да се почистя. И застинах стъписан пред огледалото. Щръкналата четка на брадата ми бе покрита с потен скреж, устните и носът ми бяха побелели и напукани.
— Ще ти трябва нова кожа. Доктор Лейърд ще побеснее.
Малките очички бяха хлътнали, а кожата под тях чернееше. Така ще изглежда трупът ми някога. Наплисках се с вода и се наслаждавах на болката — водата на живота, болката на оцеляването.
Краят на още един ден. Поредната чертичка в календара. И хиляда години да живееш, пак си остава вярно. Досега се държах като безсмъртен, но си научих урока. Все някога ще настъпи мигът на пълното безсилие — краят. Лицето в огледалото вярваше в това.
Бях се залъгвал с илюзии. Цялото това мрънкане за страданието в живота… Какво скудоумие е било да подражавам в досадата си на безсмъртните, да пренебрегвам потракването на метронома в тялото си, отбелязващо ограничения брой мигове, които никога няма да се върнат. Преструвах се на бог и нехайно навлязох сам в хаоса. Ледената нощ ми вкара ума в главата по най-мъчителния начин.
Светлината се изцеждаше от небето и черни облаци надвисваха на север като огромни зверове. Съзнавах, че всичките ми мотиви са били заблуда. Изпъшках. Наведох се като дървена статуя, измъкнах пакет сушено месо и го надробих в цвъртящия тиган. Пих коняк направо от бутилката. Коремът ми закъркори. Всеки път, когато ме убождаше с иглите на пренебрежението си, Бодила бе прав. Пак надигнах бутилката.