— Истината е — продължи той, — че успехът на всички дългогодишни усилия на Марсианския космически съюз зависи от създаването на затворен жизнен цикъл на звездолета. Мисля, че нашите учени са в състояние да го създадат, но Суон винаги е твърдял, че талантът ти в областта на животоподдържащите системи е изключителен, а и нашите специалисти се съгласиха, че ти си най-добрата. Те ми казаха, че имаме нужда от твоята помощ.
Дали не си мислеше, че съм все така самонадеяна и суетна?
— Няма… — аз прочистих гърлото си. — Няма да я получите.
Той ме гледаше, хладен и неприятно изненадан.
— Още ли поддържаш комитета? Даже след като заточиха баща ти на Амур, нали така?
— Да — отвърнах аз. — Само че комитетът няма нищо общо с това.
— Това е равносилно да кажеш, че го подкрепяш. Но стига толкова по този въпрос. Имаме нужда от помощта ти. Защо не искаш да ни помогнеш?
Като не получи отговор, Давидов закрачи напред-назад — скръц, скръц, скръц.
— Знаеш ли — той ме погледна нервно, — това, което се случи между нас, беше много отдавна. Тогава и двамата бяхме деца…
— Не бяхме деца! — прекъснах го аз. — Бяхме свободни зрели хора и зависехме само от себе си. Тогава носехме същата отговорност за постъпките си, както и сега.
— Е, добре! — Той прокара ръка през косите си. — Права си. Да предположим, че не сме били деца. — Явно нещата се развиваха не така леко, както бе очаквал. — Само че оттогава мина много време.
— Както и да е, сегашното положение няма нищо общо с едно време.
Той изглеждаше объркан.
— Защо тогава отказваш да ни помогнеш?
— Защото това, което се опитвате да направите, е невъзможно! — извиках аз. — Цялата тази работа е някаква чудовищна твоя фантазия! Ти пренебрегваш суровите неумолими закони на открития Космос и водиш хората към жалка смърт! Само заради твоите детински представи за приключения, които не си изживял през тези години — и вече не можеш да различиш действителността от фантазията!
Млъкнах, изненадана от самата себе си заради страстта, с която изрекох това. Той ме гледаше с широко отворени очи.
— Идеята не е само моя — изрече колебливо. — Всеки от членовете на Космическия съюз вярва, че е възможно.
— Имало е и къде по-големи заблуди от тази, когато са следвали някой фанатизиран водач.
Очите му гневно проблеснаха. (Според мен този ефект се получава при напрягане на мускулите на челото и слоят влага върху очите променя дебелината си.)
— Не съм фанатик. Ние започнахме като група без лидер. Комитетът ме направи неин водач, като се опита да ни унищожи — искаха да втълпят на хората, че това е дело само на един човек. Също като тебе. Когато възстановихме групата, аз бях единственият, когото всички познаваха. Но има и други водачи…
— Ти започна възстановяването, нали? — По някакъв начин усетих, че е така. — Задвижи своето малко тайно общество и си стиснахте ръцете…
— Обстоятелството, че се налагаше да работим тайно — заяви високо той, после понижи глас, — е несъществено. Политическата реалност, времето и мястото бяха такива. Трябваше да се свърши много работа, която комитетът не желаеше да бъде свършена. Те не ни подкрепиха, но това не прави замисъла ни по-лош! Ние нямаме политически мотиви, дейността ни е акт на сътрудничество между руснаци и американци. Ние искаме човечеството да намери свой постоянен дом извън Слънчевата система и ще се опитаме да заведем хората там, докато още сме в състояние!
Той спря да си поеме дъх и ме изгледа, стиснал челюсти.
— А сега ти — той насочи показалеца си към мен, — без да имаш ни най-малка представа за това, ме наричаш фанатик. Който е повел хората към някакъв измислен свят.
Давидов се загледа навън през широкия прозорец на командната кабина.
— Можех да предвидя, че ще реагираш така.
Лицето ми пламна. Ето ни тук, точно както се бяхме разделили преди шестдесет години. Заявих, обзета от ярост:
— Вие ме отвлякохте, изложихте на опасност бъдещето ми, а сега ме наричаш глупачка само защото не съм съгласна с вашите фантастични проекти. Е, добре, няма да получите помощта ми, Олег Давидов, ти и твоят таен клуб! — Направих крачка към асансьора. — Кажете ми кога ще можем да тръгнем с „Ръждивият орел“ към Марс. Дотогава ще бъда в стаята си.
Докато се връщахме на нашия кораб, Ерик не се осмели да ми каже дума. Когато стигнахме „Ръждивият орел“, аз го оставих и тръгнах към стаята си, ударих се в бюрото и едва не си разбих главата в тавана. Мразя безтегловността. Отправих се към центрофугата и бягах, като се опитвах да не обръщам внимание на болката в коляното. После се върнах в малката си стаичка, за да се отдам на тъжни размисли и да измислям съкрушителни доводи, с които да разбия Давидов. Защо най-добрите аргументи се появяват, когато спорът вече е приключил? Трябваше да кажа, че… Знам, знам. Тези истински доводи могат да се родят само след сериозен размисъл.