Стиснах с все сила облегалките на старата седалка, та чак изпукаха. Тук бе седяла жена, която разбирах. Никога нямаше да узная дали е оцеляла. Поклонението ми при нея се провали, в онзи хаос срещнах само себе си. Или призраци. Но нямаше значение. Изпълни ме покой. Все едно дали Ема е преживяла нощта в Копиевидния каньон — тя е устояла. Една велика жена е обичала Марс и се е борила за него, посветила цялото си същество на увереността, че тук можем да бъдем свободни. И човеци. Знаех, че е така. Тя живееше в душата ми. И това ми стигаше.
Животът ни е като растение, непрекъснато губещо листата и цветчетата си. Не очаквам тези написани редове да променят нещо. Думите са паяжина в свят от гранит. И все пак се радвам, че ги написах. Скоро ще кацнем на деветата планета в Слънчевата система и предчувствам, че съм на прага на нов свят, на нов живот. Отърсил от себе си всички навици, предубеждения и очаквания, аз трептя като стрък трева по вятъра. Дори промяната ми изглежда вече откъслечна, призрачна като сън. И все пак изтъканата паяжина може да съхрани предишния ми живот. Каквото чувстваме най-силно, помним най-добре. Това е слабото ни място.
III. Едмонд Доя
2610 година от н.е.
1
ПОНЯКОГА сънувах Айсхендж и ходех, обзет от страхопочитание, по дъното на стария кратер, сред високите бели кули. Често в съня си бях член на екипажа на „Персефона“, по време на първата експедиция до Плутон през 2547-а. Кацах заедно с останалите върху равнината от черен базалт, надупчена с кратери. И бях в командната кабина при комодор Ерунг и другите офицери, когато се обади доктор Серезън, който бе в един от изследователските модули — установяваше точното разположение на магнитните полюси. Изтънелият му глас звънеше от вълнение, примесено с уплаха.
— Кацам на географския полюс… и най-добре веднага да изпратите тук голяма група… има… има някакъв градеж…
После се пренасях в совалката, устремена на север, в която се бяха натъпкали Ерунг и офицерите. Споделях с тях напрегнатото мълчание. Под нас отминаваше черната, неясно очертана повърхност на Плутон, по нея се редяха кратер след кратер. Помня как си мислех, че непрестанният фонов шум по радиото е гласът на самата планета. После, точно като в записите на „Персефона“, над тъмния хоризонт се появяваше тънкият сърп на Харон — спътника на Плутон, а под него започваха да белеят някакви точки. Скупчени на едно място бели кули.
— Кацаме — тихо казваше Ерунг.
Кръг от вертикални бели стълбове, сочещи звездите.
После всички бяхме навън в скафандри и вървяхме тромаво към странната находка. Слънцето беше само една светла точка ниско в небето и едва огряваше равнината. Минавахме през сенките на кулите, сякаш изчезвахме в тях, после пак се появявахме. Стъпвахме по прашния черен чакъл и всички оставяхме големи следи.
Приличахме на джуджета до ледените стълбове. Накрая се озовахме насред грамадния кръг, оформен от тях. Стори ни се, че бяха стотина, най-различни по големина.
— Лед… — прошепна някой по радиото. — Май са направени от лед.
Никой не отговори.
Тук сънищата ми неизменно се объркваха. Всичко се случваше почти едновременно. Множество гласове бърбореха в слушалките на шлема ми, а гледката пред очите ми подскачаше като в холофилма от първата камера, която някой от доближаващия всъдеход е държал в ръка. Намираха горкия Сет Серезън, както беше застинал в шок, притиснал шлем към един от най-големите монолити. Водеха го обратно към една от колите, а той тихо повтаряше, че нещо мърдало в леда. Всички малко се стъписваха. Неколцина отиваха да разгледат парчетата от падналата ледена колона. Други се взираха отблизо в ръбовете на триъгълните стълбове, които бяха почти прозрачни. Застанал върху един от ледените монолити, аз виждах щъкащите наоколо дребни фигурки…