Бачан Нимит и групата му специалисти по микрометеоритите се хранеха на една маса, при тях беше и доктор Бринстън. Трепнах, като го видях, и тръгнах към кухнята.
Двамата се настанихме в другия край на залата. Джонс беше прочут в цялата Слънчева система еретик, който се занимаваше с еволюцията и праисторията. Пред него имаше само една пълна купа с ябълки. Придържаше се към типичната диета за родното си място — астероида Икар, основаваща се на принципа, че човек не бива да се храни с продукти, произведени чрез смъртта на живо същество. Предпочиташе ябълките и сега ги изяде набързо.
Аз почти привършвах с омлета си, когато Бринстън застана до нашата маса.
— Господин Доя, колко приятно е, че най-после излязохте от своята каюта! — изрече гръмко. — Не бива да сте такъв отшелник!
Е, бих казал, че честичко излизах да се повеселя с някои хора от експедицията, но внимавах да не попадам пред погледа на Бринстън. В момента той отново ми напомняше защо полагах такива усилия да го отбягвам.
— Работя — казах сдържано.
— Разбирам — усмихна се натрапникът. — Но се надявам, че вашата заетост не би ви попречила да вземете участие в нашата малка поредица лекции.
— Моля?
— Ще организираме няколко дискусии и се надяваме, че всеки ще изложи своите възгледи.
Всички от групата по микрометеоритите се бяха обърнали да ни зяпат.
— Всеки ли?
— Ами… който смята, че може да изложи различно схващане по въпроса.
— И какъв е смисълът?
— Не ви разбирам.
— Какъв е смисълът? — повторих натъртено. — Всеки в този кораб вече знае какво останалите са казали или написали за Айсхендж.
— Но по време на семинарите бихме могли да обсъдим и сравним мненията си.
Можеш ли да очакваш друго от академичната школа?…
— В един семинар ще има само ожесточени спорове, кавги и предъвкване на отдавна познатото. Нападаме се един друг от години, без никой да отстъпи нито крачка. Сега сме на път към Плутон, за да изследваме Айсхендж и да установим най-после кой го е направил. Защо да преповтаряме каквото вече сме чували?
Бринстън почервеня.
— Надявахме се, че все ще има какво ново да си кажем.
Вдигнах рамене.
— Вероятно сте прав. Вижте какво, спокойно можете да си проведете семинарите и без мен.
Бринстън помълча, преди да отговори.
— Нямаше да е зле — измънка замислено, — ако и Недерланд беше тръгнал с нас. А сега двамата основни теоретици по въпроса няма да участват.
Чувствах, че равнодушната ми непоносимост към него ще се превърне в открита неприязън. Знаеше какво ме свързва с Недерланд и прибягваше до гадни заяждания.
— Е, ако не сте забравил, Недерланд вече е бил там.
Жалко, че не се бяха възползвали по-добре от възможността. Не свършили никаква работа, освен да сложат тържествено паметна плоча, посветена на междузвездната експедиция, изровена от забравата. По онова време обяснението на Недерланд получило толкова широка популярност, че дори не направили разкопки на мегалита.
— Да, но очаквах, че ще поиска да се присъедини към експедиция, която или ще потвърди, или ще опровергае теорията му. — Явно долавяше неудобството ми, защото заговори още по-гръмогласно. — Господин Доя, професор Недерланд сподели ли с вас причината да се откаже от участие в експедицията?
Дълго не можах да откъсна поглед от лицето на Бринстън.
— Боеше се, че ще има прекалено много семинари — изтърсих накрая и се изправих. — Моля да ме извините, искам да се върна към работата си.
Минах през кухнята да си взема достатъчно храна и се прибрах в каютата си. Усещах, че току-що превърнах още един човек в свой враг, но не съжалявах.
Да, Хялмар Недерланд, прочутият историк на Айсхендж, беше мой прадядо. Откакто се помня, този факт ми е известен, макар че моят баща ми внуши да не се радвам прекалено на това. (Естествено. Не той беше внук на Недерланд, а майка ми.)
Прочетох всички книги на професора — трудовете му за Айсхендж, петтомника по марсианска история, по-ранните му бележки за земната археология, — преди да навърша десет години. Тогава баща ми и аз живеехме на Ганимед. На татко тъкмо му бе провървяло. Включиха го в екипажа на космическа яхта със слънчеви платна, която щеше да участва във „Вътре — вън“, състезанието, по време на което корабите навлизат в горните слоеве на юпитерианската атмосфера.
Обикновено не беше чак такъв късметлия. Тези яхти са богаташко занимание, а собствениците им рядко се нуждаят от голям екипаж. Така че повечето време татко вършеше черна работа — чистеше улиците, помагаше на строежи, разтоварваше кораби или каквото още изскочеше в базата данни на работническия съюз. Доста по-късно разбрах колко беден беше и защо му се налагаше все да ходи по ръба в живота си. Може пък да му подражавам неволно.