— Виж какво, татко, знам, че си живял на Земята и на Марс. Искаш да се върнеш там, за да ходиш свободно под небето. На мен такива неща хич не ми трябват. Тук си ми харесва.
Той се вторачи замислено в очите ми. Подозренията му изобщо не бяха лишени от основание — самият аз много по-късно осъзнах, че не съм пожелал да отида на Земята просто защото Хялмар Недерланд бе казал в едно интервю (и както добре се подразбираше от статиите му), че не харесва третата планета.
— Никога не си бил там — напомни татко. — Иначе нямаше да говориш така. Повярвай ми, струва си да се види. А и нямаш този шанс всеки ден.
— Знам. Но сега шансът се падна на тебе, не на мен.
Той ми се озъби. В свят с толкова малко деца с всеки се отнасят като с възрастен. А и моят баща винаги ме смяташе за равен — до такава степен, че е трудно да се опише. И сега не знаеше как да ме убеди.
— Има място и за тебе.
— Да, ако се сврем двамата в една каюта. Хайде де, след две-три години ще се върнеш тук с някоя яхта. И аз ще отида към вътрешните планети някой път. Засега искам да остана тук. Имам си работа, имам и приятели.
— Така да бъде — отсече той и се извърна настрана. — Сам си решаваш, прави каквото искаш.
Не ми беше весело, но по-късно се почувствах направо смазан, щом си припомних сцената и разбрах какво съм направил. Татко беше уморен, преживяваше труден период и имаше нужда от своите приятели. Тогава беше на седемдесет, с никакъв плод на житейските усилия не можеше да се похвали и изпитваше тежка умора. Преди векове щеше да е в залеза на живота си и предполагам, че точно така му се е струвало. Още не бе се понесъл напред с втората вълна жизненост, която те залива, щом осъзнаеш, че всъщност историята ти току-що е започнала. Само че вдъхновението не дойде от мен, нито дори с моя помощ, а според мен това все пак е задължение и на синовете.
Баща ми замина за Земята и аз останах да се оправям сам, както мога. Около две години по-късно получих писмо от него. Беше в Микронезия, някъде по островите в Тихия океан. Запознал се с някакви местни моряци. Имали цели флотилии стари микронезийски кораби, наричани „уа’а каулуа“, които кръстосвали от бряг до бряг океана, пренасяли пътници и дори товари. Татко решил да се наеме при един капитан от Каролинските острови, който спазвал традициите и направлявал корабчето си без помощта на радиостанция, компас или дори карта.
Ето с какво се занимава оттогава до ден днешен, вече четиридесет и пет години. Десетилетия, през които е учил умението да определя скоростта на око по отминаващите черупки от кокосови орехи. Наизустявал е разстоянията между островите. Ориентирал се е по звездите и предсказвал времето по вятъра, облаците, залеза. В облачните нощи е лягал на дъното и е усещал направлението по посоката на вълните… Връщам се мислено в годините на оскъдица, през които бяхме заедно, и си мисля, че най-после е намерил каквото търсеше. Понякога получавам известия, пратени от Фиджи, Самоа, Оаху. Веднъж ми прати холокартичка от Великденския остров, на която бе изобразена една от тамошните мрачни статуи. Единственото изречение гласеше: „Тази поне не е фалшива!“
Само по това се досетих, че знаеше с какво се занимавам.
Останах на Ганимед, живеех в общите спални и работех в атмосферната станция. Начина си на живот бях усвоил през годините с татко. Само това знаех и спазвах правилата и навиците си. А когато името ми се придвижи достатъчно нагоре в списъка на „стопаджиите“, преместих се на Титан и докато чаках да се освободи работно място във фирмата за климатичен контрол, записах се в работническия съюз. Метях улиците, бутах колички, разтоварвах кораби. Работата ми харесваше и скоро станах доста силен.
Намерих си стая в една от спалните, даваща обяви в съюза, и открих, че повечето ми съседи също са работници. Това гъмжило ми беше по сърце — дори вечерите се превръщаха в шумни веселби, а започнеше ли истински гуляй, продължаваше до късни доби, защото и нашата хазяйка си падаше по тях. Една от по-отдавнашните наемателки на име Анджела обичаше да обсъжда философски въпроси. Наричаше го „разнищване на идеи“. Някоя студена вечер се обаждаше по вътрешната уредба на неколцина от нас и ни канеше долу в кухнята, където вареше неспирно чай и измъчваше мен и още трима-четирима редовни събеседници с въпросите и закачките си.