— Според вас не е ли вече установено със сигурност, че всички убити американски президенти са станали жертва на розенкройцерите? — изричаше тя безпрекословно.
Само след миг се впускаше в обяснения как Джон Уилкс Бут избягал от онази запалена плевня, сменил самоличността си, а накрая застрелял и Гарфийлд, и Кинли…
— И Кенеди, нали? — зъбеше се Джон Ашли. — Дали пък не си приказваме всъщност за всеизвестния наемен убиец Ахасфер?
Трябва да знаете, че Джон също беше розенкройцер и лесно побесняваше от такива приказки.
— Кой Ахасфер? — невинно питаше Анджела.
— Вечният евреин.
— Не си ли чувал, че отначало изобщо не бил евреин? — подсмиваше се Джордж. — Казвал се Картафилус и бил метач при Пилат Понтийски.
— Чакайте малко — намесвах се и аз. — Да започнем отначало. Бут е бил разпознат по зъбите, значи в плевнята са намерили именно неговия труп. Такава идентификация почти не подлежи на съмнение. Анджела, измислиците ти нищо не струват.
Но тя упорстваше и започвахме да обсъждаме доколко можем да се опрем на веществените доказателства, оттам се прехвърляхме към самата същност на действителността, докато изпивахме чайник след чайник. Аз противопоставях Платон на Аристотел, Хюм на Бъркли, Пиърс на метафизиците, Алънтън на Долпа и разгорещените ни реплики отекваха в топлата кухня. Често надмогвах останалите с моя мишмаш от емпиризъм, прагматизъм, логически позитивизъм и есенциалистки хуманизъм… или си въобразявах, че съм успял. Но когато се качвах в тясната си стаичка на четвъртия етаж, отрупана с книги, започвах да се чудя за какво са всички тези приказки. Дали е истина, че знаем само онова, което е достъпно за сетивата ни?
Веднъж Джон Ашли донесе в кухнята книга със заглавие „Шестдесет и шест кристала на деветата планета“ от Теофилус Джонс. Обясни ни накратко тезите на автора и аз се впуснах да разбивам доводите му с унищожителен сарказъм. Вече бях чел предишните съчинения на Джонс и не виждах нищо ново и по-убедително.
— Не схващате ли колко нелогично е всичко? Налага му се да отрече цялата досегашна представа за човешката история — резултатите от работата на стотици учени, използвали неизброими факти и свидетелства, само за да предположи възможността да е съществувала праисторическа високоразвита цивилизация. Което изобщо не доказва, че са отлетели точно до Плутон, за да издигнат храм. Защо пък ще им хрумне това?
— Да, но замисли се над доводите му за неимоверната възраст на Айсхендж.
— Не, не, не! Той не използва сериозни методи за датиране. Що за похват е да изчисляваш вероятността един от монолитите да бъде ударен от метеорит? Това няма никакво значение. Ясно е за всички, че метеоритът може да е паднал още на следващия ден след изграждането на паметника. А вероятностите да вървят по дяволите! Нищо никому не доказва. Мегалитът е бил построен преди триста години от марсианците, участвали в експедицията на Давидов. Само те са могли да стигнат до Плутон по онова време. Прочетете трудовете на Недерланд, всичко е разяснил твърде добре. Дори открил, че планът да бъде издигнат паметникът е споменат в дневника на Вайл. При подобни доказателства нямаме нужда от пресилени измислици. Джон, това са глупости.
А той веднага възразяваше, че не били измислици. Обикновено Анджела, Джордж и останалите заставаха на негова страна.
— Едмонд, как можеш да си сигурен? Какво те кара да си толкова убеден?
— Фактите, с които разполагаме. Всичко се връзва съвсем логично.
Но не бих казал, че чувствата ми към моя всеизвестен прадядо се отличаваха със същата неизменност. Веднъж се прибирах след тежък ден. Бях изпил няколко бири с другите момчета от ремонтната група, но не се развеселих особено. Минах край магазин за холоуредби и видях, че в момента предават някаква дискусия. В една от фигурките с големина на кукли разпознах Недерланд и се спрях да погледам. Взирах се любопитно в него. Каза нещо, но не чувах звука от колоните в магазина. Беше с група типични професори — безукорно облечени и почти еднакви. Държеше се властно и в момента вече се мръщеше замислено, май се канеше да поправи грешката на говорещия.
Спомних си как веднъж се заядох с баща си:
— Татко, защо ти е толкова неприятен прадядо? Защо? Да не е защото е известен?
Много усилия ми струваше да изтръгна от баща си дори признанието, че не понася професор Недерланд, камо ли да ми обясни защо. Все пак накрая промълви с нежелание:
— Вярно, срещали сме се само веднъж, но той се държа грубо с майка ти. Тя си мислеше, че му се е натрапила, когато е бил в лошо настроение, но въпреки всичко можеше да прояви повечко любезност. В края на краищата майка ти му е внучка, а не някаква си просякиня, дошла да изкрънка малко жетони. Това никак не ми хареса.