Но защо изобщо трябваше да воювам с него, когато той ме молеше за помощ?
По-късно същия ден Андрю Дъгинс ми каза, че хората, които не са членове на Космическия съюз, се събират в едно от фоайетата. Отидох да видя кои са. Бяхме четиринадесет. Сред тях Етел Юргенсон, Ейми ван Данке, Ал Нордхоф, Сандра Стар, Юрий Копанев и Олга Дзинджик. Останалите познавах по физиономия, но не можех да си спомня имената им. Споделихме впечатленията си за срещата на корабите — всички бяха поставени под арест, повечето бяха освободени само преди няколко часа. След като обменихме тази информация, започнахме обсъждането на плана за бъдещите ни действия и се появиха пререканията.
Казах им всичко, което знаех, като премълчах единствено, че ме бяха молили за помощ.
Разсъжденията и споровете продължиха.
— Трябва да разберем дали на „Лермонтов“ има затворници.
— Също и на „Идалго“.
Замислих се върху това. Затворници в продължение на три години.
— Трябва да действаме — заяви Дъгинс. — Можем да организираме ново нападение на рубката. Да я превземем и да пратим съобщение на Марс или Церера.
— Бихме могли да предадем тайно съобщение — намеси се Ал. — Да прикрепим предавател към усилвателната антена…
— Те може би точно в този момент ни слушат — каза Юрий и Олга кимна. В руския сектор са свикнали с такава практика, или по-скоро си дават по-ясна сметка за нея.
Във всеки случай за известно време разговорът замря. Спогледахме се. Странна ситуация — пленници на колегите си, на кораб, който доскоро беше и наш. Разговорът се възобнови, по-тихо отпреди, докато разногласията относно бъдещите ни действия не повишиха отново градуса.
— Не ме е грижа, че някой иска да изпързаля комитета — заяви Юрий, — и няма да си рискувам кожата, за да го спра.
— Как мислиш, че трябва да постъпим, Вайл? — попита Андрю, без да удостои Юрий с поглед. Моята безучастност явно го дразнеше.
— Мисля, че трябва да запазим самообладание, да тръгнем към Марс с „Ръждивият орел“ — когато ни позволят — и да кажем на властите каквото знаем. Да се опитаме да ги спрем тук би означавало да се изложим на ненужна опасност.
На Андрю и това не му хареса.
— Трябва да се борим! Да седим в бездействие значи да им помогнем и комитетът няма да одобри това. — Той ме изгледа с подозрение. — Ти и Суон сте добри приятели, нали така? Не ти ли е казал какво се готви?
— Не — отговорих аз и почувствах как се изчервявам. Всички гледаха в мен.
— Искаш да ни кажеш, че те е оставил да нагазиш в тази каша, без дори да те предупреди? — учуди се Дъгинс.
— Така е! — озъбих се аз. — Ти ме видя в рубката, Дъгинс. Този бунт ме изненада не по-малко от всеки друг.
Дъгинс обаче не изглеждаше убеден, а и част от останалите ме гледаха скептично. Всички знаеха, че Суон е добър човек и едва ли ще тръгне да заблуждава приятелите си. Настъпи дълга неловка тишина. Дъгинс стана.
— Друг път ще поговоря с някои от вас — заяви той и излезе от фоайето.
Обзета от внезапна ярост, аз също си тръгнах. Когато се обърнах, за да погледна още веднъж обърканите, изпълнени с недоверие хора във фоайето, скупчени в жалка групичка, с плаващите около тях цветни колбички с напитки, си помислих, че са изплашени до смърт.
Прибрах се в стаята си и заварих вътре две жени. Някои си Надежда Малкив и Мария-Ана Котовская — и двете инженери по животоподдържащите системи, а също и членове на руския клон на Космическия съюз. Те ми казаха, че другите два кораба са опразнени, за да може да се работи по тях. Надежда беше на 124 години, специалистка по газообмена. Мария-Ана беше на сто и осем, биоложка по специалност, и се занимаваше с изучаването на водораслите и бактериите в системите за рециклиране на отпадъците. И двете бяха от „Лермонтов“, който според техните думи беше престоял в астероидния пояс близо четири месеца, преди Космическият съюз да го превземе, да прекъсне радиовръзката с Марс и да закръжи зад Слънцето в очакване на срещата.
Занемяла от този нов развой на събитията, аз се върнах в коридора и се запътих към малкото фоайе зад ъгъла близо до моята стая. Там срещнах водача на хората от „Лермонтов“, които не се бяха присъединили към Космическия съюз, суров мъж на име Иван Валенски. Преди бунта той беше ръководил полицейската служба на кораба. Не го харесвах. Тъп и ревностен руски бюрократ, ограничен човек, свикнал да издава заповеди и да му се подчиняват. Валенски като че ли ме харесваше също толкова, колкото и аз него. Помислих си, че Дъгинс повече би му допаднал. И у двамата страхът от властимащите беше така дълбоко вкоренен, че се опитваха активно да ги подпомагат — може би за да оправдаят досегашното си съществуване, кой знае? А аз, с какво аз бях по-различна от тях?