Пристигнах там през 2594-та със совалка, когато Транзитната мина достатъчно близо край Титан. Името ми най-после се бе изкачило достатъчно нагоре в списъка на „стопаджиите“. Съветът на външните планети осигурява безплатни пътувания между колониите по спътниците, иначе транспортът щеше да се окаже недостъпен за повечето им обитатели. Само трябва да се включиш в списъка и да си чакаш реда. Моето чакане продължи четири години.
Да настигнеш Транзитната е все едно да участваш в щафетно бягане, когато предаваш палката на следващия спринтьор, вече затичал се с пет пъти по-висока скорост от твоята. Ако совалката всеки път трябва да изравнява скоростта си със станцията, губи смисъл самото предназначение на този орбитален влак. Всички пътници бяхме в максимално защитени капсули (с право наричани „желето“). Щом Транзитната се стрелна възможно най-близо, бяхме изстреляни след нея с ужасно ускорение, а оттам ни уловиха и ни притеглиха вътре в станцията.
Дори в „желето“ внезапните тласъци на ускорението са жестоко преживяване. Когато от Транзитната ни хванаха и повлякоха, някой сякаш ми изкара въздуха с удар и за миг загубих съзнание. И тогава имах видение — кратко и извънредно отчетливо. Виждах само черно, а в средата, право пред мен — леден блок, издялан във формата на ковчег. И сред искрящата белота бях аз, с широко отворени очи.
Свестих се, разтърсих глава, премигнах. Дежурните от Транзитната станция вече ми помагаха да изляза от „желето“ и аз се озовах в приемната заедно с останалите пътници. Някои от тях определено имаха нужда от медицински грижи.
Един чиновник дойде да ни посрещне и без излишни церемонии бяхме отпратени от входно-изходния сектор към самия град, който в момента беше пренаселен. Предстояха изстрелвания на пътници и товари за системата на Юпитер и градът гъмжеше от търговци, тревожещи се за стоките си. Веднага си погрижих да си намеря работа като мияч на чинии, после се пренесох към предната част на Транзитната, взех скафандър под наем и се качих с асансьор до външната повърхност. Дълго седях до метановото езеро. Вече бях направил следващата крачка към покрайнините на Слънчевата система.
Защото точно това ме примамваше. Да, още бях запленен от Айсхендж. Моите мечти, предизвиканите от ускорението видения, изследванията, преместването ми — всичко се въртеше около онзи леден мегалит. И след случайната среща с непознатия на Титан, след рухването на любимата история в живота ми аз отново се заех с проучванията си, подтикван от маниакален устрем, вбесен от смътното чувство, че съм бил измамен. Щях да открия кой бе издигнал проклетото нещо!
Но в същото време исках да свърша работата си както трябва. Не ми допадаше припряността на Недерланд. В жаждата си да е първият, предложил ключа към загадката, той бе проявил небрежност, бе изсмукал прекомерно смели изводи от пръстите си и бе приел премного предположения за факти. Аз нямаше да си позволя същата грешка. От паметта ми не можеше да се заличи яростният поглед на онези кръвясали очи. Ровех старателно из архивите на Комитета за развитие на Марс, на различните компании, разработвали находищата по спътниците на външните планети, на корабостроителниците, на експедицията с „Персефона“ и къде ли още не. Година след година. Бавно, много бавно започвах да съзирам очертанията на истината.
Няколко години след преместването ми в Транзитната станция се събудих една сутрин, обвил с ръце едно съвсем младо момиче. „Слънцето“ тъкмо се бе включило и още светеше с половината си яркост, за ни даде утешителната илюзия, че е утро. Станах и се наведох няколко пъти, за да разкърша гърба си. Момичето също се събуди. На тази светлина ми изглеждаше на петнадесет, най-много на шестнадесет години. Протегна се като коте. Палтото й беше омачкано. Късно вечерта ме бе събудила, защото беше студено, а аз имах одеяло. Беше ми приятно да се сгрея, да усетя топлината на друг човек и през няколкото слоя дрехи.