Е, щях най-после да им отворя очите! Въпросът отново оставаше нерешен. А и „Откъси“ беше едно от най-влиятелните списания, четяха го из цялата система. И Недерланд щеше да види статията. Може би я четеше точно сега. Тази мисъл ме смути незнайно защо. Казах си: „Битката продължава.“
Смяната ми в ресторанта свършваше. Отидох при Матю Юмрука, един от готвачите.
— Юмрук, ще ми бутнеш ли десетачка назаем до заплата?
— А бе, дивако, за какво са ти пари? Така плюскаш тука, че не може да си гладен.
— Вярно, ама трябва да платя в пощата, иначе не ми дават да си погледна писмата.
— Че за какво са му писма на мияч на чинии? Аз от такива неща нямам нужда. Приятелите са, за да се виждаш с тях, други не ти трябват. Няма защо да си пишете.
— Така си е. Само че искам да науча и какво ще ми кажат враговете! Виж сега, ще ти върна парите вдругиден, като ни платят.
— Не можеш ли да почакаш дотогава? Добре де, какъв ти беше номерът?… — Отиде при пулта на ресторанта и прехвърли парите. — Готово. Да не забравиш вдругиден.
— Няма да забравя. Благодарско, Юмрук.
— Няма за какво. Ей, с момичетата сме навити за малко сърф, като се освободим тука. Що не дойдеш?
— Първо ще си прегледам пощата, а после ще видим.
Поставих още няколко съдини на конвейера, за да влязат в миялната машина, грабнах от една чиния парче месо колкото дланта ми (още малко гориво за огъня — който не хаби, не изпада в нужда), а след малко пристигна сънливият мияч от другата смяна.
Улиците на Транзитната бяха пусти, доколкото това е възможно. В зеления квадрат на парка — над мен, от другата страна на кухия цилиндър — неколцина играеха крикет. Минах забързано покрай едно от местата, където спях обикновено. Внимавах да не настъпя някого. С наближаването към пощата едва не се затичах. От няколко дни не можех да си прегледам кореспонденцията. Все ставаше така в края на месеца. Чиновниците нямат милост към маниаците, жадуващи да получават писма.
Вътре беше претъпкано и се наложи да дебна кога ще се освободи някой пулт. Май все повече хора използваха общите комуникационни канали, особено в Транзитната, където мнозинството пътници не се задържаха дълго.
Седнах пред един от сивите екрани и започнах да набирам. Първо платих на пощата, представих се и поисках компютърът да извлече моята кореспонденция от недрата си. Настроих се за спокойно четене.
Нищо!
— По дяволите! — креснах и младежът в съседната кабинка трепна.
Само глупости. Защо никой не ми пишеше?
— Никой не праща писъмца на Едмонд — измънках си мелодийката, в която се бе превърнало това привично изречение през годините.
Имаше брой на „Археологически преглед“ и съобщение, че абонаментът ми за „Марсианска наука“ се е изчерпал, за което отдадох хвала Господу. Някакъв местен политик питаше дали този номер ще остане мой пощенски адрес.
Изключих пулта и се махнах. Приятелите са, за да се виждаш с тях. Чудесен съвет. Сега имаше повече хора — някои отиваха на работа, други се прибираха. Не ги познавах. Вече различавах почти всички постоянни обитатели на Транзитната и признавах, че са свестни хора, но изведнъж усетих колко ми липсват старите ми приятели от Титан. Имах нужда от нещо… и си въобразявах, че ще ми го дадат писмата, но сбърках.
Мразех подобни дни. Реших да се възползвам от поканата на Юмрука и се качих в кола до предната част на града. Слязох на последната спирка и с асансьора минах през стената на астероида. Застанах пред големия панорамен прозорец с изглед към Изумруденото езеро. Намирахме се някъде около орбитата на Уран, затова езерото беше пълно. А пък в стаята за преобличане не заварих много хора. Отидох на касата и се простих с остатъка от десетачката на Юмрука. Служителят, който ми помогна да навлека скафандъра, едва не заспиваше, затова сам огледах внимателно как е свързан шлемът. Някаква морска твар, кръстоска между жаба и тюлен, отвърна на погледа ми в огледалото през тъмната лицева маска. Усмихнах се и очите ми срещнаха невесело озъбената рибешка физиономия. Неестествено широка глава, ципести ръкавици за загребване, дълги плавници на краката, стабилизиращи перки на гърба — всичко това ме превръщаше (съвсем подходящо за настроението ми) в някакво извънземно чудовище. Бавно влязох във въздушния шлюз, вдигайки високо колене, за да не закача някъде плавниците.