И така, няма нищо, което да опровергава теорията за експедицията на Давидов. Чуваме само съмненията и необоснованите фантазии на хора, някои от които имат твърде прозрачни политически мотиви за действията си. Вече имаме и веществени доказателства. Благодаря ви за вниманието.
Вдигна се голям шум сред допреди миг внимателната публика. Много хора закрещяха едновременно въпросите си, но изобщо не се чуваше в оглушителните аплодисменти и приветствени викове.
— Що не млъкнеш? — изсъсках безсмислено на ръкопляскащата до мен жена.
Тъкмо започнаха да се чуват въпросите — и някои си бяха съвсем на място, но очевидно хората от информационната служба бяха решили, че важното е дотук. Още едно щракане, залата изчезна и се включи осветлението в кабинката.
Отпуснах се тежко в креслото. Нима Недерланд най-после доказа теорийката си? Бълнуваше ли онзи човек на Титан (заблуждавайки и мен)? Само изсумтях. Време беше да се захвана по-старателно с методиките за датиране на находките.
Събудих се на пешеходната алея до един от главните булеварди на Транзитната станция. Бях легнал настрани, усещах врата и хълбока си схванати. Изтръсках прахоляка от палтото си. Почистих си зъбите с нокът, сресах се с пръсти. Размахах ръце.
Проснатите фигури около мен още не помръдваха. Събуждането е най-лошата част от живота по улиците на Транзитната. Намаляват температурата нощем само до десет градуса над нулата, за да подтикнат пътниците да наемат стаи. Но повечето си остават на улиците, защото са тук временно. Никой не им досажда и само трябва да издържат на студа, за да спестят парите си за нещо по-важно. Какъвто подслон ни е нужен, вече го имаме в тази издълбана скала.
Пак ми свършваха парите, но исках да се нахраня. Качих се в преминаваща кола.
При доковете похарчих последната си десетачка в най-евтиното ресторантче. С рестото си купих една баня и седнах да си почина в общия басейн, без да мисля за нищо.
Освежих се, но и се разорих. Отидох в ресторанта, където работех, и изкрънках още една десетачка от Юмрука. Минах през пощата. Нищо съществено, но накрая за своя изненада се натъкнах на писмо от някой си професор Ротенберг, ръководител на катедрата за изящни изкуства в Изследователския институт на Транзитната станция (създаден, подобно на почти всичко друго тук, от Карълайн Холмс). Той проявявал „особен интерес към новаторските ми статии“ за Айсхендж и питаше дали бих се съгласил да приема временно назначение за един семестър като лектор. Искаше да ръководя семинар по литературата за мегалитния паметник на Плутон.
— Олеле!… — прошепнах и набрах кода за разпечатване.
За пръв път от доста време излязох от каютата си. Исках да си възстановя запасите от бисквити и портокалов сок. Коридорите на „Снежинка“ бяха съвсем празни. Хората предпочитаха да си стоят по каютите или в малките холове. Доктор Лхоцзе бе довел при мен Бринстън на помирителна визита, после отишли и при Джонс. Сега разговаряхме при необходимост, с особено предпазлива любезност. Но преди всичко се настройвахме да издържим най-трудното очакване накрая. Оставаха ни само няколко седмици до Плутон. Всеки го бива по търпението в този свят, където всичко става бавно.
Вчера беше рожденият ми ден. Навърших шестдесет и две години. Първата една десета от живота ми. Приключих с безкрайното детство. Но усещам тези години в съзнанието си като цяла вечност, а всичко едва-що е започнало. Трудно ми е да повярвам. Мислех си за стария непознат, когото срещнах на Титан, и се чудех какво ли означава за него да е живял толкова неестествено дълго, а после все пак да го чака смъртта? В какво сме се превърнали?
Когато стана на неговите години, ще съм забравил не само досегашния си живот, но и много по-големи части от миналото си. Паметта ни просто не се справя с новите времеви измерения на битието ни. Колко ли още други способности не смогват като нея?
Автобиографията е вече необходимо продължение на способността да си припомняш. Може и да съм жив след пет века, но пишещият сега тези редове ще е само гол факт в съзнанието на тогавашното ми „аз“. Пиша за непознатия от бъдещето, за да научи какъв е бил. Надявам се това да е достатъчно. Паметта ми винаги е била силна.
Татко ми прати стихотворение за рождения ден. Получи се снощи по радиото. Вече си имам петдесет и четири такива подаръци. Трупат се в доста внушителна сбирка. Все го подканям да пусне тях и останалите си творби в общодостъпните файлове, но той още ми отказва. Ето я последната: