— Около десет-двадесет светлинни години.
Допихме питиетата си в мълчание. Суон занесе подносите на пулта и се върна с балончета с кафе.
— Беше ли Чарли… тоест един от вас ли е?
— Чарли? — Той ме погледна някак особено. — Той работи в тайната полиция на комитета, не знаеше ли? В службата за вътрешна сигурност.
Поклатих глава.
— Затова вече не го виждаш на миньорските кораби.
— А-ха. — „Кого ли пък познавам?“, мислех си с болка.
Суон гледаше някъде край мен.
— Спомням си… беше около 2220-та или 21-ва… Чарли се изтърси в една от нашите лаборатории с някаква приятелка от полицията. Това беше в Аргир. Бяхме проникнали във всички руски космически лаборатории, а тази бяхме реквизирали за някакви изпитания — струва ми се, запазването на реакторната маса?… Бях отишъл да помогна със снабдяването. Колегите не можеха да си набавят всичкия цезий, който им трябваше. И тогава се появи Чарли с онази жена. „Здрасти, Ерик, как си? — пита ме. — Прескочих замалко да те видя…“ Не мога да ти кажа дали онази жена му беше гадже и дали наистина беше дошъл да ми каже „здрасти“, или пък проверяваха лабораторията по своя си полицейска линия. Показах им цялата лаборатория и обясних, че работим изцяло за консорциума на руснаците и „Арко Мобил“, което се потвърждаваше от записите, разбира се. Спомням си, че направихме една обиколка, поговорихме си за старите времена, аз обясних за какво се използват някои от помещенията в лабораторията и през цялото време се чудех дали и двамата играем театър, или само аз. Изплаших се, че сигурността ни може би е застрашена и това е първият знак… — Той поклати глава и отривисто се засмя. — Компютърното управление ни отърва и този път. Те едва ли знаеха толкова много, че да си дадат сметка за загубите. Компютърна бюрокрация! Нищо чудно, че на Земята всичко отива по дяволите. Ни най-малко не се съмнявам, че всички онези правителства постоянно биват мамени.
— Може би на Земята има Земен космически съюз, за който никога не сте чували — казах разсеяно, мислейки си за миналото.
Ерик се засмя.
— Не бих се учудил. — Остави чашата си. — Въпреки че следим внимателно дейността на другите нелегални организации на Марс. Всъщност избрахме точно този момент за създаването на звездолет, защото мислим, че полицията на комитета ще има достатъчно работа на Марс, за да ни преследва.
— Защо мислиш така?
— Една групировка, наречена съюз „Уошингтън-Ленин“, възнамерява да вдигне бунт към средата на август, когато Марс е най-далече от Земята. Към нея ще се присъединят и други организации. Не знаем какви размери ще вземе метежът, но във всеки случай врявата ще бъде достатъчно голяма, за да създаде работа на полицията.
— Страхотно!
„О, не — помислих си, — не и Марс! Моля те, Господи, не и Марс!“
Суон нервно сплиташе пръсти. Аз отпивах от кафето.
— Значи няма да ни помогнеш? — внезапно запита той.
Поклатих глава и преглътнах.
— Не-е.
Ъгълчетата на устните му се свиха. Той сведе очи към масата.
— Това ще означава ли край на вашия космически опит?
— Не. Сигурен съм, че ще успеят да създадат почти напълно затворен цикъл. Само че… ами при едно толкова дълго пътуване и най-малкият принос към ефективността на системата би означавал много. Наистина много, ясно ти е. И знам, че ако се съгласиш да ни помогнеш, в крайна сметка системата ще бъде подобрена.
— Виж какво, Ерик — казах аз, поемайки си дълбоко дъх. — Не разбирам едно нещо. Вие сте работили години върху този проблем. Ние с тебе сме приятели от години и ти през цялото време си знаел, че съм добър специалист. Защо никога не направи опит да ми кажеш?
Той се изчерви и прехапа долната си устна.
— Е… няма причини…
— Защо, Ерик? Кажи ми защо?
— Е, добре… Отначало заради Чарли, нали ти беше мъж. И въобще…
— Стига, Ерик! Ние бяхме женени само няколко години. С тебе сме приятели много по-дълго. Или всичко е било като в лабораторията с Чарли? Игра и нищо повече?
— Не, не! — решително отсече той. — В никакъв случай! Исках да ти кажа, повярвай ми. — Той вдигна очи от масата и ме погледна. — Просто не можех да бъда сигурен в тебе, Ема. Не можех да бъда сигурен, че няма да ни издадеш на комитета. Ти винаги си се изказвала с одобрение за него и политиката му — всеки път, когато станеше дума…
— Не е вярно!
— Вярно е. Ти се оплакваше, че те товарят с работа и те прехвърлят от едно място на друго, но в крайна сметка винаги заключаваше, че за щастие всички сектори са координирани помежду си и зависят един от друг. И се радваше, че комитетът ти е създал такива добри условия за живот. Това е, което казваше, Ема! — Поклатих глава. Той смръщи лице. — После, когато затвориха баща ти, мислех, че ще се промениш…