— И си доволен?
Теофилус вдигна рамене.
— Да.
Едва успях да кажа:
— Просто не знам защо направих всичко това!
Той обгърна раменете ми с ръка.
— Хайде, Едмонд, да се връщаме. Уморен си. — Побутна ме лекичко. — Да се прибираме.
Когато стъпихме на хълмчето между мегалита и совалките, обърнахме се да погледнем. Високи бели кули на фона на нощта…
— Какво ще правиш сега? — попита Джонс.
Поклатих глава.
— Не знам. Не съм се замислял. Може… да отида на Земята. Да се видя с баща си. Не знам!… Вече нищо не знам.
Басовият му смях сякаш разтърси вакуума.
— Вероятно така е най-добре.
Пак ме побутна да тръгваме. Връщахме се при совалките, при останалите от експедицията. Теофилус заговори напевно:
— Сънуваме, а после се будим на студения ветровит склон и се впускаме в преследване на виденията си. В началото бе сънят и усилието да се освободим от магията е безконечно.