Беше й ясно, че това е безсмислено, тъй като защитата не може да бъде пробита.
— …или да се целим в командните кабини, в генераторите на силово поле…
— Защитата им е прекалено здрава — каза Суон, а някои от останалите кимнаха с глава, стиснали здраво устни.
Нямаше къде да избягат — бяха притиснати до стената. Те щяха да се борят и да умрат. И аз също, помислих си.
— Ако им дадем време — рече Айлин, — те ще предадат съобщение и ще бъдем открити. Само след седмица ще пристигнат и други полицейски кораби.
— Повече…
— Защо просто не се скриете? — намесих се аз.
Всички погледи се насочиха към мен. Това ми напомни за Надежда и Мария-Ана.
— Ние сме в клещи — обясни Суон.
— Знам. Но нали не се намираме точно в центъра на триъгълника? Така че ако корабите преминат в непосредствена близост до повърхността на Хилда или без да се отдалечават много от нея, а вие се движите над нея, докато долният кораб преминава под нея, можете през цялото време да останете извън полезрението им. Разбирате ли какво искам да кажа?
— От единия все ще ни видят — каза Айлин.
— Може би…
Давидов ме прекъсна:
— Можем да се скрием в сянката от едната страна на Хилда, а астероидът да остане между нас и единия от страничните кораби. После да се притаим така, че един от съседните астероиди да остане между нас и другия страничен кораб. Така Хилда ще ни скрие от два от корабите, а една от съседките й — от третия!
— Ако изобщо е възможно — усъмни се Айлин.
— Няма да стане! — заяви Олга Борг.
— Кажете ми как ще ни засекат през астероида? — попитах аз.
Суон се усмихна криво:
— Можем да се скрием, но не сме в състояние да избягаме.
— Не можем да използваме ракетите, докато обикаляме около Хилда — разумно се намеси Айлин. — Ще видят реактивните струи.
Това приличаше на криеница, която бях играла като дете из широките каменисти равнини на Големите плаващи пясъци.
— Можете да притеглите корабите към скалата с въжета — предложих аз. — Да закачите тук-там по повърхността лебедки и да теглите корабите около астероида, докато полицаите отминат. При всички положения позицията ви няма да е по-лоша от сега.
Това им хареса.
— Само че как ще ги виждаме? — попита Айлин. — Ами ако сменят посоката, докато ние обикаляме около Хилда?
— Ще поставим на повърхността наблюдатели — намеси се Давидов. — Те могат да ни сигнализират с ръце. Ще сменяме екипите от наблюдатели. — Той се замисли. — Точно така! Да го направим.
Той закрачи из стаята — скръц, скръц, скръц.
— Да вървим, нямаме много време! Айлин, прати два катера на повърхността на Хилда. Погрижи се да вземат всичко, което ще им бъде необходимо, защото може и да не успеят да се приберат, докато не свърши всичко. Кажи им да забият две скоби толкова дълбоко, колкото е възможно за петнадесет минути.
Хубавото на този план беше, че в по-голямата си част трябваше да се извършат действия, които малко се отличаваха от стандартната миньорска процедура — кацане на астероида и подготовка за пробиване…
— Кажи на Джон и на останалите миньори да поставят въжетата. А, да, нареди на катерите да използват скачващите устройства само на площадките за излитане и на обратната страна на Хилда.
Изведнъж сякаш му хрумна нещо и той погледна към мен. Явно плановете му се бяха променили.
— До всеки, който не е на наша страна, трябва постоянно да се намира някой от нашите. Съквартирантите им, ако има начин. Ако съквартирантите са заети, някой друг. Искам Дъгинс, Нордхоф и Валенски да са под най-строго наблюдение. Задръжте ги в спалното отделение и не им казвайте какво става. Ема, ти остани тук.
Аз вдигнах вежди:
— Ще си пропусна следобедния сън…
Всички се засмяха нервно и се запътиха да изпълняват задачите си. Давидов ме доближи.
— Благодаря, Ема. Планът ти е много добър.
Махнах с ръка, като се чудех какво съм направила, или по-точно защо го направих.
— Това е единствената възможност, струва ми се.
— Може би. Но ти ни спести време.
Белите му зъби и очите блестяха върху мургавото лице, но в действителност той вече не мислеше за мен. Челюстта му се вкамени от напрежение. Айлин го повика, той се обърна и тръгна към нея.
Аз седнах и зачаках.
Когато монтираха въжетата — това отне близо час, — отидох заедно с Давидов и Олга в малката стая с прозорец срещу командната кабина, от другата страна на кораба. Астероидът беше дълъг около седем километра и явно не беше достатъчно голям, за да скрие три кораба. Въжетата, привързващи ни към него, приличаха на сребърна паяжина, която можеше да бъде забелязана само при повече въображение. Придърпването започна и въжетата се опънаха. Тези, които водеха към кораба, едва-едва се виждаха от едната му страна. Давидов тръгна към командната кабина. Мина доста време. Хилда беше все по-близко. Най-сетне голата грапава скала на синьосивия астероид се приближи на не повече от стотина метра. Сега централната ракетна дюза ни тласкаше начесто, но съвсем леко — двигателят беше включен, за да държи кораба на разстояние от астероида, предпазвайки ни от падане, или по-точно от сблъскване с Хилда. Струваше ми се, че усещам как ни притегля тайнствената сила на гравитацията.