— Ема — каза той, докато бавно плавахме прегърнати. — Ема?
— Да?
— Моля те, ела с нас.
— О, Ерик!…
— Моля те, Ема. Ние имаме нужда от тебе. Животът ни ще бъде хубав, един истински човешки живот. И аз имам нужда да си до мен. Без тебе ще е толкова по-различно…
— Ерик!
— Да?
— Искам да живея на Марс. Там е домът ми.
— Но… — Той замълча и въздъхна.
Изведнъж усетих безтегловността като силно притегляне, което ме притискаше от всички страни. От очите ми се стичаха сълзи.
Това беше моят шанс да взема участие в най-великото пътешествие на човека. Искаше ми се да не съм пила толкова много.
— Искам да си ида в стаята — прошепнах аз. Светнах настолната лампа и улових дрехите си във въздуха, като избягвах погледа на Ерик. Преди да си тръгна, го целунах.
— Ще си помислиш ли? — попита той.
— О, да… Ще си помисля.
3
През следващите няколко дни те направо опустошиха „Ръждивият орел“, като оставиха от него толкова, колкото да се прибере обратно у дома. Надежда и Мария-Ана имаха измъчен вид. Един ден аз им помогнах да си съберат багажа, за да се прехвърлят на звездолета. Мария-Ана си изтри очите и ме прегърна. Трите застинахме като изваяние на трезвата женственост в един побъркан свят… после си тръгнаха.
Голата празна стая действаше много потискащо. Излязох и тръгнах да обикалям из кораба, избягвайки привичните лепящи се подове и перила, като лениво се обръщах на пръсти, за да преодолея честите завои. Носех се като насън, пътешествайки из целия кораб, и отказвах да забележа познатите лица, които срещах от време на време. Беше нощ и коридорите бяха полутъмни, осветени само от маркиращи лампи. Тук-там из нишите седяха групички от хора и тихо разговаряха, а колбичките с напитки се рееха над тях, сякаш вътре бяха затворени духове. Когато минавах покрай тях, никой не поглеждаше към мен.
Бродех из тихите коридори на спалното отделение (през отворените врати се виждаше как хората приготвят багажа си, за да се прехвърлят на звездолета), нагоре към огромните тъмни платформи за излитане, сред изоставеното минно оборудване, крановете, подобни на чудовища или на тъжни потрошени роботи, едва видими в сянката, която хвърляха. Надолу по шахтата към електроцентралата, където се разливаше ярка светлина, нещо бръмчеше и нямаше жива душа. После отново нагоре към командната кабина там застанах пред широкия прозорец и се загледах навън към звездолета.
Да, помислих си, такива работи… Можех да участвам в първия полет към звездите. Чувствах, че всичко трябваше да стане някак по-тържествено, да получа официална покана. Да събеседвам с многочленни комисии, да попълвам купища тестове, да участвам във видеопредавания и да съм в центъра на вниманието на два свята. Вместо това два стари миньорски кораба, вързани един за друг от няколко непокорни приятели — и аз съм поканена да участвам в полета от същите тези приятели, в това число от двама мъже, които от доста години не са ми безразлични. Това не ми изглеждаше справедливо. Припомних си всички прочетени истории за междузвездни полети, за всички онези ненормални, изродени, затънали в кръвосмешение малки общности. Но по време на тази експедиция, участниците в която щяха да дочакат края на пътуването, до подобно нещо нямаше да се стигне. Или пък щеше? Дали бляновете по безкрайните простори нямаше да ги доведат до лудост? Изведнъж почувствах с цялото си същество, че съм затворена във въздушно балонче, което приличаше на твърде широк скафандър — бях в подводница, потънала на милиони метри в дълбините на безвъздушния океан.
Не, не можех да тръгна с тях. Те вероятно бяха способни на това. Ако заминех с тях, двете с Надежда щяхме да накараме тази животоподдържаща система да работи без прекъсване, сигурна съм — но аз не можех да тръгна. Имах нужда да усещам почва под краката си — голата марсианска почва.
Видението от книгите отново изплува пред очите ми. Видях двойния кораб да лети в пространството празен, на светлинни години далеч — като скелет на една неуспяла идея.
Можех да им попреча да отпътуват. Тази мисъл ме накара скришом да хвърля поглед към мълчаливите фигури, седнали пред пулта. Никой не ми обръщаше внимание.
Не можех да направя нищо на звездолета. Но ако повредя по някакъв начин „Ръждивият орел“, щях да ги принудя… какво? Нямаше да ни убият и може би всички щяхме да бъдем спасени… В кабината на Давидов се намираха кодовете, с които се отваряха крановете на резервоарите с деутерий.