„Лермонтов“ беше по-празен, отколкото го помнех. Давидов ме преведе през импровизирания тунел, свързващ двата кораба, и ми показа спалното отделение на „Идалго“. Стените бяха изкъртени и сега спалните бяха двойно по-големи. Изолаторът беше разширен, явно с цел да бъде използван като склад. Минахме покрай купища пластмасови кашони, един от които почти препречваше коридора.
— Още се нанасяме — обясни Давидов.
Беше изпълнен с тиха гордост — капитан на нов блестящ звездолет! Всичките му съмнения бяха изчезнали през нощта, докато моите се бяха увеличили още повече.
— Уморена съм — оплаках се аз.
Върнахме се в командната кабина на „Лермонтов“. До събирането имаше още малко време. После онези от нас, които се връщаха на Марс, щяха да се приберат на „Ръждивия орел“. Времето на раздялата беше дошло.
Щяха да оставят на „Орела“ само един катер и толкова гориво, колкото да достигнем скорост петдесет километра в секунда и после да намалим — това означаваше да обикаляме около Слънцето и практически да изминем по-голямата част от пътя в безтегловност. Когато Давидов ми го каза, аз изругах. Не мога да търпя безтегловността!
— Съжалявам за всичко, което ти причинихме — обади се той, застанал пред прозореца. — Въвлякохме те в неприятности…
— Хм…
Той стоеше с гръб към мен.
— Докато се приберете, нещата ще се успокоят.
— Надявам се.
Не ми се мислеше за това. Бяхме заслужили да се върнем и да намерим всичко спокойно.
— Съжалявам, че няма да дойдеш с нас, Ема.
Това ме разсъни. Загледах се в гърба му.
— Защо?
— Ти… Ти беше последният аутсайдер. Не съм разговарял с хора като тебе от години — искам да кажа, не съм разговарял истински. Ако… ако се беше съгласила да дойдеш с нас, това щеше да значи много за мен.
— Не бива да се чувстваш виновен, че се връщам обратно на Марс, каквото и да става там — заявих безжалостно.
— Да, да. Сигурно. И… не мисля, че това, което се случи между нас преди много години, е свършило веднъж завинаги…
Най-сетне се обърна с лице към мен и се приближи.
— Бих се радвал да си до мен — бавно изрече той.
— Ако бях решила да тръгна с вас, аз също щях да се радвам. Само че няма да тръгна — продължавах да упорствам аз.
— Знам.
Той отмести поглед. Явно беше, че думите не му достигат.
— Твоето добро мнение означава много за мен.
— Е, не чак толкова — казах уморено.
И това беше вярно.
Той се намръщи. Устните му болезнено се свиха. Вътре в мен нещо се преобърна. Настроението ми започваше да се оправя. Бавно се изправих (бях се облегнала на навигаторския стол), приближих се до него, надигнах се на пръсти и леко го целунах по устните. Хиляди думи напираха в мен.
— Харесваш ми, Олег Давидов — изтърсих не на място.
Той понечи да ме прегърне, но аз се отдръпнах.
— Хайде да вървим долу на игрището. Срещата не може да започне без тебе.
Запътих се към вратата с твърдото убеждение, че продължението на разговора е излишно.
На вратата той ме спря и без да каже дума, ме притисна до гърдите си, в една от онези мечешки руски прегръдки, от които ти става ясно, че духът си е дух, но плътта е слаба. Отвърнах на прегръдката, обзета от спомена за времето, когато бяхме млади. После двамата слязохме по шахтата на преустроената спортна площадка… И така се разделихме.
Прощалната среща се състоя на широката площадка, която бяха разчистили на „Лермонтов“. Беше особено и непривично. За всяка от групите другите бяха мъртви. Аз се чувствах така, сякаш километри пластил ме отделяха от останалите. После всички се раздвижиха, започнаха да се сбогуват. Всичко стана много бързо. Чувствах се безкрайно уморена. Надежда и Мария-Ана ме откриха и започнаха да ме прегръщат. Тръгнах с останалите към коридора, водещ към платформата, изричайки:
— Довиждане… На добър път… Довиждане…
Тогава пред мене застана Ерик и ме прегърна. До него стоеше Давидов. Двамата се спогледаха. Давидов каза:
— Тя е това, което трябва да оставиш тук, нали?
После ме хвана за ръката и ме изведе в коридора.
— Довиждане! — извика Ерик.
— Да… — едва успях да изрека, после се озовах на платформата.
— Сбогом, Ема. Благодаря ти за помощта.
— Добре, не говори повече — казах аз със свито гърло.
Той поклати глава.
— Сбогом, Олег Давидов — изрекох едва.
Той се обърна и напусна платформата. Качих се на катера и излетяхме обратно към „Ръждивият орел“, където беше започнало всичко. Когато се озовахме там, членовете на новия екипаж се спогледаха. Имаше трима от Космическия съюз, които бяха предпочели да се върнат, десетина-дванадесет яростни противници на метежа, групирани около Дъгинс и Валенски, и още толкова, които бяха подкрепили бунтовниците или не даваха пет пари. Тръгнахме към командната кабина в мълчаливо съгласие. Аз се приближих до прозореца и се загледах в звездолета. Слънцето беше зад нас и за секунда нашата сянка прекоси повърхността на двата съединени кораба.