— Когато напуснах Марс на „Ръждивият орел“, аз дори не подозирах за съществуването на Космическия съюз. Не знаех, че има нелегално движение, чиято цел е да свали комитета. Знаех само… — Изведнъж ми стана трудно да намеря нужните думи. — Знаех само, че мразя Комитета и властта му над нашия живот. Когато научих за Космическия съюз, донякъде случайно… — разнесе се одобрителен смях, — реших да му помогна. Същото направиха и тези мои приятели. Сега, след като сме тук, искаме да помогнем и на вас. Радвам се… радвам се, че Комитетът за развитие на Марс не беше тук, за да ни посрещне. — Млъкнах и поех дълбоко дъх. — Надявам се, че той никога повече няма да управлява Марс.
Тук всички се изправиха и започнаха да аплодират. Ръкопляскаха и надаваха приветствени възгласи. Но аз още не бях свършила! Исках да им кажа: „Слушайте, един звездолет е напуснал Слънчевата система!“ Исках да кажа, че напук на всичките ни дребнави, глупави и саморазрушителни свади на тази планета един немощен, но чист порив е успял, че революцията е донякъде отговорна за него и че това е историческо събитие, поразяващо въображението…
Аз обаче не успях да кажа всичко това. Приятелите ми от „Ръждивият орел“ ме заобиколиха, всички тези близки лица, изпълнени с обич, и речта ми свърши дотук. Погледнахме се с някаква непозната досега нежност — сега и занапред всички ние бяхме като едно семейство. Братовчедите на Ной, останали извън ковчега.
Не ни остава много време. Полицейските части проникнаха в града и скоро ще трябва да се евакуираме.
Стоях с Андрю Джонс на ръба на кратера, когато снарядите започнаха да падат върху космодрума на север от града. Експлозиите бяха толкова ярки, че след тях пред очите ни оставаха сини силуети, и вдигаха високи, лениви стълбове от ръждива прах над тромавите грамади на космодрума.
В скафандрите атаката ни се струваше безшумна, въпреки че долавях тътена на експлозиите, твърде силен дори и в редкия марсиански въздух.
— Наш ред е — каза Андрю без видима следа от вълнение. — Най-добре е да слезем под купола.
Тръгнахме към тунела и оттам бързо се спуснахме с ескалатора по склона на кратера. Тъкмо се канехме да влезем в главната квартира, когато куполът се сгромоляса. Предполагам, че полицията вече пет пари не даваше за имуществото — може би Нов Хюстън беше последният град, който все още се държеше от въстаниците, и тя бързаше да приключи по-скоро с него. Видяхме как подножието на купола се пропука и огромни късове от тънкия пластил на похлупака се откъснаха и се разпръснаха, политайки като в забавен кадър към нас. Бързо се озовахме в преддверието на сградата под защитата на затворената входна камера.
Пластиловите късове продължиха да падат около минута. Веднага след това се появиха полицейските части, които се спускаха отгоре с индивидуални ракетни раници. Хора в скафандри заприиждаха отвътре към нашата камера, без да ги е грижа за изтичането на въздуха. Някой тикна в ръцете ни две от онези леки пушки с дълги дула. Преметнахме ги през рамо и излязохме от камерата.
Отгоре продължаваха да се спускат тълпи полицаи в бледочервени скафандри. При този начин на кацане обаче те бяха твърде уязвими. Ярките лъчи на изстрелите прорязваха тъмнорозовото небе, а полицаите им отвръщаха още от въздуха. Но те трябваше да се занимават и с управлението на полета си, затова често падаха и загиваха на място. Не можеха и да се прицелят както трябва. Ние ги разстрелвахме още във въздуха. Натиснах спусъка на пушката си и видях как лъчът разполовява някакъв човек, който летеше надолу и стреляше по мен. Изведнъж тялото се превъртя и ракетите му го запратиха със сила надолу през няколко постройки. Прилоша ми и се отпуснах на земята, проклинайки безспир комитета за тази глупава и разточителна атака. Полесражението се тресеше от викове и ревове. Един лъч проблясна до мен и аз потърсих убежище под козирката на една от сградите, като си мислех, че са я построили тук не за да спира дъждовните капки, а именно тези гадни смъртоносни лъчи. Отново погледнах нагоре. Ако някой лъч докоснеше ракетната раница за повече от секунда, тя експлодираше. Навсякъде се разнасяше слаб пукот като при някаква непристойна карнавална заря. Аз проклинах и ридаех, ударих пушката в стената на сградата, после насочих оръжието си към небето и отново стрелях.
В другия край на града отбраната изнемогваше. Стотици полицаи се спускаха над жилищните райони, прелитайки над кратера откъм нашата посока. После спряха да слизат.