— Благодаря — отвърнах с все същия лишен от чувства глас.
Петрини стрелна с поглед началника на Планетарния инспекторат, за да види как онзи ще понесе подигравката. Но Сатарвал сякаш нищо не разбра. Тъпо ченге.
Кимнах рязко на неколцина от студентите и сътрудниците си и тръгнах към ръба на кратера. Беше средата на следобеда, вървяхме по лекия наклон, Слънцето светеше високо зад гърбовете ни, а четирите огледала бяха почти точно над нас. Беше ми приятно да крача енергично, за да се отърся по-бързо от разговора със Сатарвал и Петрини. Другите поизостанаха. Ех, че двойка клоуни! Щом помислих за тях, задишах толкова учестено, че облачетата пара пред устата ми заприличаха на редичка захарен памук в ледения въздух на платото. Това беше моя експедиция! Упорствах двайсетина години, докато се преборя с комитета, и накрая те заличиха мястото от списъка на забранените територии. Можех да си чакам още век, ако един мой приятел не бе станал член на комитета. Но той реши да се позабавлява и разреши разкопките точно в сезона, когато изтече мандатът ми като декан на факултета. Така новият декан Петрини стана сънадзорник на експедицията заедно с копоя на комитета, онзи Сатарвал. А на мен, чиито хипотези разкопките щяха да потвърдят или опровергаят, едва ли не забраниха да участвам. Бях принуден да се унижавам и раболепнича още много месеци, докато ми позволиха да се присъединя към експедицията. А моят приятел само се подсмиваше: „Имаш късмет, че изобщо те допускаме при ужасните ти радикални възгледи!“
И въпреки всичко вече бяхме тук. Сритах ядно един камък нагоре, за да усетя, че наистина съм където искам, за да се освободя от отровата, с която властите просмукаха съзнанието ми. Бяхме тук. Каквото и да се случеше в бъдеще, вече спечелих битката — за пръв път задраскваха някое място от списъка със забраните. Ето го пред очите ми… Сърцето ми сякаш подскочи при тази мисъл. Ускорих крачка. Само присъствието на моите студенти ме възпря да не се изкача на подскоци. С наближаването към ръба склонът стана по-стръмен и неравен. Над мен остри скали като че пронизваха мръснолилавото небе и ми дадоха повод да отскоча, за да ги премина. Долу подвикванията на моите спътници звучаха като писукането на сипки. Между напуканите парчета плътен базалт имаше нанесен от вятъра ситен, скърцащ под обувките пясък…
Стъпих на равния пръстен. Бях на самия ръб. И видях стена от кафеникав бетон. Втурнах се към нея. Имаше и стоманен корниз — основа на херметизиран купол, както са ги правели през двадесет и втори век. Значи намерихме кратера, който търсехме. Оттук виждах целия пръстен на ръба, стената се разширяваше или стесняваше, за да запълни неравностите. Тук-там стърчаха коси подпори над кратера — на два, пет или десет метра, но завършваха в пустотата, разкривени и огънати. Останки от някогашния скелет на купола. На някои места стената бе разрушена и парчетата бяха паднали долу. Една от празнотите не беше далече от мен и се запътих натам да я огледам. Там бетонът приличаше на черен пясъчник, ронеше се, щом го докоснех с ръкавица. Значи са взривили купола. Поклатих глава. Лесно си представих какво са преживели обитателите му при тази катастрофа.
Хана Ингтал, най-малко глупавата моя студентка, изведнъж се показа над ръба и прекъсна размишленията ми.
— Професор Недерланд! — развика се тя и размаха ръка.
Стискаше с два пръста късче синя пластмаса.
— Какво има?… — изръмжах недоволно.
— Вижте! Търговски знак!
Взех парчето и го разгледах.
— Фирмите, които произвеждат взривни вещества, поставят такива знаци във всяка партида, за да се знае чий продукт е…
— Ингтал, знам какво е търговски знак. Върни това там, откъдето го взе. Нима не помниш как се правят разкопки? Не пипай и не премествай нищо, освен по време на методично търсене и изследване на местността. Така всяка находка може да бъде потвърдена и от други свидетели, да стане част от автентичните данни, събрани от експедицията. Може би вече си унищожила този знак като източник на знания!
Тя се обърна унило и заслиза по склона. За жалост това е единственият начин да набиеш нещо в главите на студентите.
— И се постарай да го оставиш точно на мястото му! — креснах след нея.
Хана беше от студентите, чийто напредък протича на резки скокове и затова пропускат доста подробности… например основни методи на научната работа. И за миг не се усъмних, че тя вече е изградила цяла теория за гибелта на града само от намереното пластмасово парченце. Е, беше млада. Век или два на поражения и провали щяха да я научат какви усилия са необходими, за да съградиш хипотеза за историята на Марс.