Особено опасно беше сега положението на по-дребните благородници или франклини, както ги наричаха, които според закона и в духа на английската конституция имаха право да избягнат феодалната тирания. Ако, както ставаше обикновено, те се поставеха под закрилата на някой от дребните крале в своята област, и приемеха някаква феодална длъжност при двора му или пък се задължеха чрез договор за взаимна подкрепа да го подпомагат в начинанията му, те можеха наистина за известно време да си поотдъхнат. Но това ставаше за сметка на тяхната независимост, тъй скъпа за всяко английско сърце, и с известен риск да бъдат въвлечени във всякаква необмислена авантюра, в която можеше да се хвърли честолюбивият им закрилник. От друга страна, големите владетели разполагаха с толкова разнообразни средства за измъчване и подтискане, че никога не им липсваше нито предлог, нито желание да тормозят и преследват чак до смърт по-слабите си съседи, които се опитваха да останат независими, разчитайки, че в тези опасни времена собственото им миролюбиво поведение и законите на страната могат да им бъдат достатъчна защита.
Последиците от завладяването на Англия от норманския херцог Вилхелм37 увеличаваха тиранията на благородниците и страданията на по-низшите слоеве. Четири поколения не бяха успели достатъчно да размесят кръвта на нормани и англосаксонци и да обединят посредством общ език и интереси двата враждуващи народа, единият от които все още бе опиянен от победата, а другият пъшкаше от последиците на поражението. След битката при Хейстингз властта беше изцяло в ръцете на норманските благородници и както ни учи историята, те не знаеха мярка в използуването й. Всички саксонски принцове и благородници с много малко изключения бяха унищожени Или лишени от права. Малък беше броят на тези, които все още притежаваха земя в страната на дедите си, макар и като земевладелци от втори или дори от по-долен ранг. Кралската политика бе да отслабя с всички законни и незаконни средства силата на тази част от населението, която с право смяташе за изпълнена с най-непримирима омраза към победителя. Всички нормански монарси показваха най-подчертано предпочитание към норманските си поданици; законите за лова и други подобни, непознати дотогава на по-мекия и свободолюбив дух на саксонската конституция, легнаха на гърба на поробеното население, за да го накарат още по-силно да почувствува тежестта на наложените му феодални окови. В кралския двор и в замъците на големите благородници, които се мъчеха да подражават на великолепието и тържествеността на двореца, се говореше само норманофренски. В съдилищата се пледираше и присъдите се четяха на същия език. С една дума, френски беше езикът на благородниците, на рицарите и дори на правосъдието, а далеч по-могъщият и изразителен англосаксонски език бе изоставен само на селяците и ратаите, които не познаваха друг. Но необходимостта от сношения между господарите на земята и угнетените низши създания, които я обработваха, постепенно породи един диалект, смесица от френски и англосаксонски, чрез който те можеха взаимно да се разбират. От тази нужда израсна малко по-късно днешният английски език, обединил така сполучливо речта на победителите с речта на победените и обогатен по-късно със заемки от класическите, както и от южноевропейските езици.
Счетох за нужно да опиша това положение на нещата за осветление на обикновения читател, който може би забравя, че макар и никакво историческо събитие като война или въстание да не свидетелства за съществуването на англосаксонците като отделен народ след царуването на Вилхелм Завоевателя, все пак големите национални различия между тях и победителите, споменът за миналото и мисълта за сегашното им унизено положение продължаваха да държат отворени раните, нанесени от Завоевателя чак до царуването на Едуард III38 и да поддържат рязко разграничение между потомците на победителите-нормани и победените саксонци.
37