— Права ти е науката, приятелю Уомба, както и да е влязла в тиквата ти.
— Мога и още да ти кажа — продължи Уомба със същия тон. — Ето например градският съветник Волът си пази саксонското название, докато е под грижите на крепостници и роби като тебе, но става „говеждо“, смел и галантен французин, когато достигне до достопочтените челюсти, които са отредени да го изядат. Господин Теле по същия начин става Mansieur de Veau42; той е саксонец, докато се нуждае от грижи, а приема норманско име, когато доставя наслада на трапезата.
— Кълна се в свети Дънстън — отвърна Гърт, — ти говориш тъжни истини. Малко ни е останало освен въздуха, който дишаме, па и него, изглежда, са ни оставили след много колебания, и то само за да можем да вършим всичко, което ни трупат на гърба. Най-хубавата и тлъста храна е за техните трапези; най-хубавите жени — за техните легла; най-добрите ни и храбри синове стават войници на чуждите господари и оставят костите си да се белеят по далечни земи. Тук остават малцина, които имат желание или сила да защитят злочестия саксонец. Бог да благослови нашия господар Седрик — мъжки се труди той да попълни тази празнина. Но Реджиналд Фрон де Бьоф скоро сам ще дойде тук и ще видим каква полза ще има Седрик от всичките си старания. Хей, хей! — провикна се той по-високо. — Ха така, ха така, браво, Фангз. Прибрал си ги всичките и хубавичко си ги повел. Юнак!
— Гърт — рече шутът, — знам, че ме смяташ за глупак, иначе не би бил така непредпазлив да си развържеш пред мен езика. Една дума да кажа пред Реджиналд Фрон де Бьоф или пред Филип де Малвоазен, че си говорил предателски против норманите, и край на свинарството ти — ще се залюшкаш на някое от тези дървета за назидание на всички злоезичници против достойните.
— Куче такова, да не вземеш да ме издадеш, след като сам ме подведе да приказвам, та да си намеря белята?
— Да те издам ли? — отвърна шутът. — Не, това би подобавало на умен човек. Един глупец не умее така да се нарежда. Но я по-тихо! Кой идва насам? — И той се ослуша в зачулия се конски тропот.
— Няма значение кой е — рече Гърт, който бе събрал стадото си и подпомогнат от Фангз, го подкарваше по една от дългите пътеки между дърветата, който се опитахме да опишем по-горе.
— Не, аз трябва да видя ездачите — отговори Уомба. — Те може да идват от царството на феите и да носят вести от крал Оберон.
— Чумата да те вземе — отвърна свинарят, — дето приказваш такива работи, докато на няколко мили от нас вилнее такава буря с гръм и мълнии! Слушай как тътнат гръмотевиците! Не съм виждал през никой летен ден такива големи плоски капки да падат от облаците. Пък и дъбовете, макар че времето е тихо, пъшкат и скърцат клони, сякаш вещаят буря. Ти, ако щеш, мъдрувай. Ама послушай ме веднъж — ха да се приберем дома, преди да се е разбушувала бурята, защото нощта ще бъде страшна.
Уомба сякаш почувствува силата на тези думи и тръгна с другаря си, който пое пътя си, вдигайки една дълга гега от тревата. И този втори Евмей43? закрачи бързо по горската поляна, подкарвайки напред с помощта на Фангз цялото си стадо от несладкогласни питомци.
ГЛАВА II
Въпреки подканите и упреците на другаря си, Уомба все намираше повод да се мае по пътя, ослушвайки се в приближаващия се конски тропот; ту откъсваше кичур лешници от някой храст, ту се обръщаше да хвърли похотливо усмихнат поглед на някоя селска мома, която им пресичаше пътя. Затова конниците скоро ги настигнаха.
Те бяха десет души на брой — първите двама ездачи, изглежда, бяха доста важни личности, а останалите — техни слуги. Не бе мъчно да се отгатне какво положение заемаше единият от тях. Той беше явно високопоставен духовник. Носеше облекло на цистерциански монах, но от много по-скъп материал, отколкото позволяваха правилата на този орден. Мантията му с качулка от най-фин фландърски плат падаше на богати и красиви дипли около хубавата му, макар и възпълна фигура. Както облеклото му не показваше презрение към светския блясък, така и лицето му не носеше следи от лишения. Чертите му биха могли да се нарекат красиви, ако под веждите му не проблясваха хитри епикурейски очи на прикрит сладострастник. Иначе неговата професия и положение го бяха научили да умее да владее изражението на лицето си и когато иска, да му придава тържествен вид, макар обикновено да носеше израз на добродушна общителност и търпимост. Въпреки монашеския правилник и едиктите на папи и църковни съвети, ръкавите на този сановник бяха подплатени и имаха маншети от скъпа кожа, пелерината му се закопчаваше със златна тока и изобщо целият му монашески костюм бе по-изискан и украсен като дрехата на някоя съвременна красавица-квакерка, която придава на облеклото на своята секта, посредством подбора на материала и начина, по който го носи, една кокетна привлекателност, твърде близка до светската суета.