Този достоен духовник яздеше охранено раванлия муле с богато украсено седло и сребърни звънчета на юздата по тогавашната мода. В стойката му нямаше ни следа от монашеска тромавост, напротив, в нея личеше лекотата и привичната грация на опитен ездач. И наистина, явно бе, че такова просто добиче като едно муле, колкото и да беше охранено и обяздено за лек и приятен раван, се използваше от напетия калугер само за пътуване. За други случаи някой брат мирянин от свитата му водеше един от най-прекрасните испански коне от Андалузия, които по онова време търговците внасяха с големи трудности и рискове за богати и знатни хора. Седлото и такъмите на този великолепен кон за езда бяха покрити, с дълго, почти до земята покривало, богато извезано с митри, кръстове и други църковни символи. Друг брат мирянин водеше товарно муле с багажа на висшия духовник, а двама монаси от същия орден, но с по-долен ранг, яздеха на края на кавалкадата, смеейки се и разговаряйки помежду си, без да обръщат внимание на останалите.
Спътникът на духовника беше човек над четиридесет години, слаб, висок, як и мускулест — фигура на атлет, по която умората и постоянното движение сякаш не бяха оставили ни следа от по-меките части на човешкото тяло, превръщайки го в здрави мускули и кости, издържали на хиляди усилия и готови да срещнат още толкова. Главата му беше покрита с алена шапка с кожа отпред, която французите наричат mortier, понеже прилича на обърнат хаван. Тя оставяше лицето му съвсем открито и то не можеше да не вдъхне на всеки непознат респект, ако не и страх. Гордото му лице със силно подчертани и изразителни черти бе почерняло почти като на негър от продължително излагане на тропическото слънце. Когато не бе възбуден, човек би казал, че върху него лежи дрямката, настъпила след отминала буря от страсти, но изпъкналите вени на челото, бързото потрепване на горната устна и на черните мустаци при най-малкото вълнение ясно свидетелстваха, че бурята може лесно да се разрази отново. Всеки поглед на острите му, тъмни и проницателни очи разказваше за преодолени трудности и смело срещнати опасности и сякаш оказваше съпротива, само и само да си създаде удоволствие да я премахне леко от пътя си с едно усилие на волята и смелостта си. Дълбок белег от рана на челото придаваше още по-суров вид на лицето му и злокобен поглед на едното му око, наранено при същия случай и съвсем малко изкривено, макар че зрението му не бе засегнато.
Връхната дреха на този човек приличаше на тази на спътника му — тя бе дълга монашеска пелерина. Но червеният й цвят показваше, че той не принадлежи към никой от четирите признати ордена. На дясното рамо на мантията му бе изрязан от бял плат кръст с необикновена форма. Тази връхна дреха скриваше друга, която на пръв поглед изглеждаше несъвместима с нея, а именно — желязна ризница с ръкави и ръкавици от същата странно преплетена направа, която прилепваше тъй плътно о тялото, сякаш бе тъкана от друг, много по-податлив материал. Бедрата му отпред, доколкото мантията позволяваше да се видят, също бяха покрити с железни пластинки; колената и стъпалата бяха защитени с шини от стомана, изкусно прикрепени една към друга; железни чорапи пазеха краката от глезена до коляното и допълваха защитната броня на ездача. На пояса си носеше като единствено нападателно оръжие дълга двуостра кама.
Той не яздеше муле като спътника си, а як кираджийски кон, очевидно, за да щади хубавия си боен кон, който един оръженосец водеше отзад в пълно бойно снаряжение, с броня на главата и къс металически шип отпред. На едната страна на седлото висеше къса алебарда, богато украсена с дамаскинска резба; на другата страна — украсеният с перо шлем и желязната качулка на ездача, както и двуостър меч, носен от тогавашните рицари. Друг оръженосец държеше високо копието на господаря си, на чийто връх се развяваше знаменце със същия кръст като този на мантията му. Той носеше и малкия му триъгълен щит, достатъчно широк в горната си част, за да пази гърдите, а на долния — заострен. Щитът беше покрит с червен плат, който не позволяваше да се види емблемата върху него.