— Попитах ви, деца мои — повтори абатът, издигайки глас и говорейки на този смесен език или lingua franca, на който разговаряха помежду си нормани и саксонци, — дали наблизо няма някой добър човек, който от любов към бога и църквата би Дал за една нощ подслон и храна на двама от най-скромните им слуги и свитата им.
Той изрече това с важен тон, в пълен разрез със смирените слова, с които счете за нужно да си послужи.
— Двама от най-скромните слуги на църквата! — повтори Уомба на себе си, внимавайки, макар че бе шут, да не чуят забележката му. — Какви ли са тогава управителят на двореца й, главните й икономи и другите й по-важни слуги?
След този таен коментар върху думите на игумена той вдигна очи и отговори на зададения въпрос.
— Ако благочестивите отци обичат хубаво ядене и меко ложе, след няколко мили могат да стигнат до абатството Бринскуърт, където техният сан не може да не им осигури най-почтителен прием. Ако пък предпочитат да прекарат вечерта в пост и молитва, могат да поемат по оная пуста пътека, която ще ги изведе до един параклис в Копмънхърст, и там един набожен отшелник ще сподели с тях своя покрив и молитвите си.
Абатът поклати отрицателно глава в отговор на двете предложения.
— Добри ми приятелю — каза той, — ако дрънченето на звънчетата не ти беше затъмнило мозъка, ти щеше да знаеш, че Clericus cum clericum non decimat45, тоест, че ние духовниците не се ползваме от гостоприемството на своите събратя, а по-скоро предпочитаме гостоприемството на миряните, като им даваме по този начин възможност да угодят богу и да помогнат на неговите слуги.
— Вярно е — отвърна Уомба, — че аз, бидейки магаре, имам чест да нося звънчета като мулето на ваше преподобие. Все пак аз си мислех, че благодеянията на майката църква и нейните слуги може би както всички други благодеяния най-напред се раздават между най-близките й.
— Млъкни, нахалнико — намеси се въоръженият ездач, прекъсвайки бърборенето на Уомба с високомерен и строг глас, — и ни покажи, ако можеш пътя за… Как се наричаше вашият франклин, абате Еймър?
— Седрик — отговори игуменът. — Седрик Саксонеца. Кажи ми, добри човече, близо ли е жилището му и можеш ли да ни покажеш пътя?
— Не е лесно да се намери пътят — намеси се за пръв път Гърт, — а пък семейството на Седрик си ляга рано.
— Не ми ги дрънкай такива — каза воинът. — Не е мъчно да станат и да задоволят нуждите на пътници като нас. Ние не се унижаваме да молим за гостоприемството, което е наше право.
— Не знам — рече Гърт намусен — дали трябва да покажа пътя към дома на господаря си на хора, дето изискват като свое право подслона, който други измолват като услуга.
— Ти спориш с мене, а! — извика воинът и като пришпори коня си, принуди го на един скок да премине пътечката и същевременно вдигна камшик да удари нахалния селяк.
Гърт му метна изпод вежди див и отмъстителен поглед и свирепо, но все пак колебливо сложи ръка на дръжката на ножа си. Но намесата на абата Еймър, който блъсна мулето си между своя другар и свинаря, предотврати замислената разправа.
— В името на света дева Мария, брате Еймър, не бива да си въобразявате, че се намираме в Палестина и властвате над турци езичници и сарацини неверници. Ние, жителите на този остров, не обичаме удари, освен когато те идват от светата църква, която наказва тези, които обича. Добри човече — обърна се той към Уомба и подсили думите си с една сребърна монета, — покажи ни пътя към дома на Седрик Саксонеца. Ти сигурно го знаеш и твой дълг е да напътиш един странник, дори когато той не принадлежи към такава света професия като нас.
— Право да ви кажа, преподобни отче — отвърна шутът, — сарацинската глава на уважаемия ви другар така ме уплаши, че забравих пътя към дома и не знам и сам как ще си стигна там тази вечер.
— Хайде, хайде — рече абатът, — ти можеш да ни кажеш, стига да искаш. Този преподобен брат цял живот се е борил против сарацините, за да спаси от тях божия гроб. Той е от ордена на рицарите тамплиери, за които може би си чувал, и е полумонах, полувоин.
— Щом като е само наполовина монах — отвърна шутът, — не бива да бъде напълно неразумен в държането си към хора, срещнати по пътя, па макар и те да не бързат да отговарят на въпроси, които съвсем не ги засягат.