— Сметките ли? — недоумяваше рицарят. — Какво искаш да кажеш, Уомба?
— Сега ще чуеш — поясни Уомба. — Те си изравняват сметките с бога не по-зле, отколкото Исак евреинът, когато записва дълговете на длъжниците си: като него, дават съвсем малко, а получават много. Навярно смятат, че ще бъдат възнаградени със седемкратна лихва, както обещава светото писание на онези, които дават заеми от милосърдие.
— Дай ми пример за това, което искаш да кажеш, Уомба. Нищо не разбирам от твоите сметки и лихви — отвърна рицарят.
— Ами щом си толкова несхватлив въпреки храбростта си, позволи ми да ти кажа, че ония честни хора уравновесяват едно добро дело с някое не дотам похвално, като например да дадеш една крона на някой просещ монах, а от друга страна да задигнеш сто жълтици от някой дебел игумен, или да целунеш едно момиче в гората, а от друга страна да услужиш на някоя бедна вдовица.
— Кое смяташ за добро дело и кое за злодеяние? — прекъсна го рицарят.
— И таз хубава, и таз хубава! — възкликна Уомба. — Общуваш ли с духовити хора, изостря ти се умът. Бас държа, че по-сполучлива приказка не си казвал, господин рицарю, когато нареждаше пиянски молитви с грубоватия отшелник. Но да продължа разказа си. Тия добри горяни изгарят замък, за да построят една къщурка, ще построят сламен покрив на хора, а ще ограбят църквата, ще пуснат на свобода някой беден пленник, а ще убият някой горд шериф, или ето пример, който ни засяга по-пряко, ще освободят от плен саксонски франклин, а от друга страна ще изгорят жив нормански благородник. С две думи, те са деликатни крадци и вежливи разбойници. Но винаги е най-добре да се срещне човек с тях, когато са най-зле.
— Какво искаш да кажеш? — попита рицарят.
— Ами тогава ги гризе съвестта и са склонни да си поправят положението пред бога. Но когато сметката е чиста, господ да е на помощ на тези, с които ще открият нова сметка! Първите пътници, които са ги срещнали след добрата им услуга в Торкилстън, сигурно здравата са си изпатили. И все пак — добави Уомба, като се приближи до рицаря — има и такива зверове, които са много по-опасни за пътниците, отколкото тези разбойници.
— А кои са те, защото тук не се въдят нито вълци, нито мечки, нали? — полюбопитствува рицарят.
— Вълци и мечки няма, но съществуват войниците на Малвоазен — каза Уомба, — повярвай ми, при гражданска война десетина души от тях струват колкото цяла глутница вълци. Сега те очакват жертва, а са подкрепени и от войници, избягали от Торкилстън. Затова ако попаднем на някоя шайка от тези войници, май скъпо ще заплатим за военните си подвизи. Кажи ми например, рицарю, какво би правил, ако срещнехме двама от тях?
— Ще прикова негодниците за земята с копието си, Уомба, ако рекат да ни окажат съпротива.
— Ами ако са четирима?
— Ще сърбат същата попара — отговори рицарят.
— Ами шестима — продължи Уомба, — а ние, както ни виждаш сме само двама. Не би ли се сетил за рога на Локсли?
— Какво! Да надувам тръбата за помощ — възкликна рицарят — срещу шепа негодници, които един добър рицар ложе да разгони пред себе си, както вятърът гони изсъхнали листа!
— Тогава мога ли да те помоля да ми дадеш този рог, който издава такива мощни звуци, за да го разгледам по-отблизо.
Рицарят разкопча катарамата на пояса и угоди на прищявката на спътника си, който веднага окачи рога около врата си.
— Тра-ли-ра — изсвири той с уста, — няма що, знам аз гамите не по-зле от всеки друг.
— Какво значи това, негоднико — викна рицарят. — Веднага ми върни рога.
— Успокой се, рицарю, той е в сигурни ръце. Когато храбрецът и глупакът пътуват наедно, глупакът би следвало да носи рога, защото той най-добре тръби.
— Ти наистина прекаляваш, мошенико — разсърди се Черния рицар. — Внимавай да не ме изкараш от търпение.
— Не ме заплашвай, рицарю — рече шутът, като се поотдалечи от раздразнения боец, — или глупакът ще си плюе на петите и ще остави храбреца да се оправя в гората, както може.
— Виж, тук ме хвана натясно — каза рицарят, — пък и право да си кажа, нямам време да се разправям с тебе. Задръж рога, ако искаш, но да продължим пътя си.
— Нищо няма да ми направиш, нали? — попита Уомба.
— Няма, няма, негоднико!
— Добре, но дай си рицарската честна дума — продължи Уомба, приближавайки се много предпазливо.
— Давам рицарската си дума — само по-бързо тръгвай, ако си глупак.
— Значи, храбростта и глупостта отново са близки приятели — рече шутът, като смело зае мястото си до рицаря. — Но право да си кажа, никак не обичам такива удари, каквито ти нанесе на якия монах, та светиня му се изтърколи по тревата като цар на кеглите. А сега, когато лудият носи рог, нека храбрецът да се стресне и поразтърси гривата си, защото чини ми се в онзи гъстак има хора, които ни дебнат.