— А за свети Дънстън? — попита монахът.
— Също така ще получиш една мантия, патрахил и покривало за олтара — продължи Ричард, като се прекръсти. — не бива нашата шега да стане истина, да не би господ да ни накаже, задето мислим повече за лудориите си, отколкото да го почитаме и да му служим.
— Ще отговоря от името на покровителя си — заяви радостно свещеникът.
Отговаряй за себе си отче — възрази му крал Ричард с малко по-строг тон. Но веднага подаде ръка на отшелника, който, доста смутен, коленичи и я целуна.
— Ти по-малко зачиташ протегнатата ми длан, отколкото свития ми юмрук — каза кралят. — На дланта само коленичиш, а на юмрука ми цял се просна.
Но монахът, който може би се побоя да не го засегне пак, ако продължи разговора в прекалено шеговит дух — грешка, от която особено трябва да се пазят ония, които разговарят с монарси, — се поклони дълбоко и се отдръпна.
В това време се появиха още двама души.
ГЛАВА XLI
Новодошлите бяха Уилфред от Айвънхоу, възседнал коня на абата от манастира „Св. Ботолф“ и Гърт, който го придружаваше, яхнал бойния кон на рицаря. Айвънхоу безкрайно се изненада, когато видя господаря си цял изпръскан с кръв и шест-седем трупа, проснати тук-там из полянката, където бе станал боят. Той не бе по-малко изненадан да види Ричард, I заобиколен от толкова много горски последователи, които явно бяха разбойниците и следователно твърде опасна свита за един принц. Той се поколеба, чудейки се дали да се обърне към него като към Черния странстващ рицар, или другояче да се държи с него. Ричард схвана затруднението му.
— Не се бой, Уилфред, да ме наречеш Ричард Плантагенет — каза той, — тъй като ме виждаш заобиколен от хора с верни английски сърца, макар и да са били принудени, подтикнати от горещата си английска кръв, да се отклонят за малко от правия път.
— Сър Уилфред от Айвънхоу — приветства го храбрият главатар на разбойниците, като се доближи до него, — нямам какво да добавя към думите на нашия крал. Все пак, позволете ми да кажа не без известна гордост, че от всички мъже, които не малко са страдали, той мъчно ще намери по-верни поданици от тези, които сега са край него.
— Нямам основание да се съмнявам в това, храбрецо — рече Уилфред, — щом ти си един от тях. Но какво означават тези следи от смърт и опасности, тези убити мъже и опръсканите с кръв доспехи на моя принц?
— Предателството ни пресрещна, Айвънхоу — обясни кралят, — но благодарение на тези храбреци, то си получи заслуженото. А струва ми се, че и ти си предател — усмихна се Ричард, — много непослушен предател. Не ти ли заповядах изрично да почиваш в манастира „Свети Ботолф“, докато не ти заздравее раната?
— Заздравяла е вече — каза Айвънхоу, — дребна работа, все едно, одраскване от шило. Но защо, кажете, благородни принце, защо тревожите по такъв начин сърцата на верните си слуги, като излагате живота си на опасност с тези самотни пътешествия и безразсъдно смели приключения, сякаш той не струва повече от живота на един обикновен странстващ рицар, който не се интересува от нищо друго освен от това, на което случайно се натъкне с копието и меча си?
— Ричард Плантагенет — отвърна кралят — не търси по-голяма слава от тази, която могат да му спечелят добрият му меч и копието му. И Ричард Плантагенет се гордее повече с победа, спечелена само с помощта на собствения му здрав меч и крепка десница, отколкото, ако поведе в битка стохилядна войска.
— Но кралството ви, господарю мой — възрази му Айвънхоу, — има опасност да се разпадне кралството ви, грози го гражданска война. Какви ли не злини заплашват поданиците ви, ако загубят краля си в някоя от опасностите, на които ежедневно обичате да се излагате и на които ей сега за малко не станахте жертва.
— Хайде, хайде! Кралството ми, поданиците ми! — раздразни се Ричард. — Казвам ти, сър Уилфред, и най-добрите мои поданици на драго сърце ми връщат със същото за лудориите ми. Например моят извънредно предан слуга, Уилфред от Айвънхоу, не благоволява да изпълни изричните ми заповеди, а въпреки това мъмри краля си, задето не следва буква по буква съветите му. Кой от двамата има по-голямо основание да укорява другия? Но въпреки всичко прости ми, верни ми Уилфред. Както ти обясних в манастира „Свети Ботолф“, времето, което прекарах и ще прекарам тепърва, без да издам кой съм, ми е необходимо, за да могат приятелите ми и преданите ми благородници да съберат силите си така, че когато бъде оповестено завръщането на Ричард, той да поведе една могъща армия, която да всее страх и ужас сред враговете и по този начин да срази замисленото предателство, без дори да извади меч. Естотвил и Боуън няма да могат да съберат хората си и да се придвижат към Йорк за двадесет и четири часа. Чакам вест от Солзбъри от юг, от Бийчъм в Уоркшир и от Мълтън и Пърси от север. Канцлерът трябва да ни осигури Лондон. Ако се появя съвсем неочаквано, ще се изложа на опасности, от които нито копието, нито мечът ми биха ме спасили, макар и подкрепени от лъка на храбрия Робии или от тоягата на отец Тък, или от рога на мъдрия Уомба.