Уилфред се поклони в знак на подчинение, съзнавайки колко безсмислено бе да се бори с необуздания рицарски дух, който толкова често караше господаря му да се излага на лесно предотвратими опасности или по-скоро такива, които бе непростително от негова страна сам да търси. Ето защо младият рицар въздъхна и замълча. А Ричард, възхитен, че го бе накарал да престане със съветите си, макар вътрешно да признаваше обвиненията му за основателни, продължи разговора си с Робин Худ.
— Кралю на разбойниците — каза той, — няма ли да почерпиш своя събрат по служба? Че покрай усилието, което ми струваше да довърша тези негодници, отвори ми се голям апетит.
— Правичката да си кажа — отвърна разбойникът, — защото е под достойнството ми да излъжа ваша светлост, в склада ни има главно…
Той замълча, видимо смутен.
— Дивеч, нали? — досети се Ричард развеселен. — При нужда по-добра храна не можеш намери. Пък, което си е право, ако един крал не си стои в страната, та сам да си убива дивеча, струва ми се, че не би трябвало да вдига голяма гюрултия, ако го намери вече убит и готов за поднасяне.
— Тогава, ако ваша светлост отново почете с присъствието си едно от свърталищата на Робин Худ и хората му, ще има колкото ще дивеч, пък и някое шише бира, а може би и по някоя чашка сравнително добро вино, за да ви се услади дивечът още повече.
След това стрелецът ги поведе, последван от красивия монах, който навярно много повече се радваше на тази случайна среща с Робин Худ и горяните му, отколкото ако в качеството си на крал отново заемаше челно място сред високопоставените и разкошно облечени перове206 и благородници. За Ричард Лъвското сърце нямаше по-голямо удоволствие в живота от това, да прави нови запознанства и да се впуща в приключения, а особено много му допадаха приключения, в които трябваше да посреща и преодолява опасности. В лицето на краля с лъвското сърце до голяма степен се превъплъти и поднови образът на блестящия, но безполезен рицар от романтичния епос. И в разпаленото си въображение той много повече ценеше личната слава, която си бе спечелил със собствените си военни подвизи, отколкото славата, с която един мъдър курс в политиката би покрил неговото управление. Ето защо неговото царуване можеше да се сравни с пътя на блестящ, бърз метеор, прелетял по небосвода и излъчил ненужна и знаменателна светлина, която всеобщият мрак мигновено поглъща. Певци и менестрели възпяваха рицарските му подвизи, но те не донесоха дълготрайни облаги на страната му — а върху такива теми историята обича да се спира по-надълго и да ги посочва за пример на грядущите поколения. Но на хората, сред които се намираше сега, Ричард се представи във възможно най-благоприятна светлина. Той беше весел, добре разположен и обичаше храбростта във всички слоеве на обществото.
Под огромен дъб набързо приготвиха трапезата, за да на-гостят английския крал, понастоящем окръжен от обявени извън законите на неговото управление мъже, които обаче сега му бяха и свита, и стража. Когато шишето няколко пъти мина от ръка на ръка, у простите горяни взе да изчезва страхопочитанието, което им вдъхваше присъствието на монарха. Заредиха се песни, разменяха се шеги, разказваха за минали подвизи, представени в най-благоприятна светлина. Така накрая почнаха да се хвалят с успешните си нарушения на закона, без някой да си спомня, че се намира пред естествения хранител на тези закони. Добре разположеният крал, който еднакво нехаеше и за високия си ранг, и с какви хора се събира, се смееше, пиеше и се шегуваше наред с веселата компания. Воден от вродения си здрав разум, Робин Худ искаше пиршеството-да се приключи, преди да се случи нещо, което да наруши преобладаващата хармония, особено като забеляза загриженото лице на Айвънхоу.