В стаята около голяма дъбова маса бяха насядали дванадесетина най-изтъкнати представители на саксонски семейства от околността. Всички бяха стари или поне възрастни мъже. По-младите, за голямо неудоволствие на бащите им, като Айвънхоу бяха провалили преградите, които в продължение на половин век разделяха норманските завоеватели от победените саксонци. Унилият и натъжен вид на тези почтени мъже, мълчанието им и опечалените им пози рязко се отличаваха от несериозното поведение на веселящите се пред замъка хора. Посивелите им коси, дългите им гъсти бради, както и едновремешните им дрехи с широки черни наметала много добре подхождаха на необикновената проста стая, където седяха. Те имаха вид на група хора от далечното минало, които боготворят Водан, оживели сега, за да оплакват упадъка на националното си величие.
Седрик седеше на равна нога между сънародниците си, но по общо съгласие, изглежда, се смяташе за глава на събраните се мъже. Когато Ричард влезе (а Седрик го знаеше само като храбрия рицар на букаите), той стана тържествено и го приветства с обикновения поздрав: „Waes hael“, като същевременно вдигна чаша. Кралят, който познаваше обичаите на английските си поданици, отвърна на поздрава с подобаващите думи: „Drinc hael“ и пи от една чаша, подадена му от домоуправителя. По същия учтив начин се отнесоха с Айвънхоу, който пи за здравето на баща си, без да проговори, и вместо да изрече обикновения отговор, наведе глава, за да не го познаят по гласа.
След тази встъпителна церемония Седрик стана, подаде ръка на Ричард и го въведе в един малък и съвсем първобитен параклис, издълбан, тъй да се каже, в една от външните подпори. Тъй като освен една много тясна бойница там нямаше никакъв, отвор, параклисът щеше да бъде съвършено тъмен, ако не бяха две факли, в червената и опушена светлина на които се очертаха сводест таван и голи стени, грубо изработен каменен олтар и едно разпятие, направено също така от камък.
Пред олтара бе поставен саркофаг, а от двете му страни коленичеха по трима свещеници, които шепнешком четяха молитви с броениците си, с всички възможни признаци на външна набожност. За тази церемония майката на покойника бе заплатила много щедро „soul scat“208 на манастира „Св. Едмънд“. А за да бъдат напълно заслужени парите, всички братя от манастира с изключение на куция клисар, бяха дошли в Кънингзбърг, където шестима от тях непрекъснато бдяха над ковчега на Ателстън и изпълняваха погребалните обреди, докато останалите не изпускаха случая да участвуват както в угощението, така и в развлеченията пред замъка. При това набожно бдение над мъртвеца добрите монаси особено внимаваха да не прекъснат нито за миг химните си, за да не би Зернбок, древният саксонски Аполион, да хване починалия Ателстън. Не по-малко внимателно пазеха да не би някой грешен мирянин да докосне черната плащеница на ковчега, използвана при погребението на св. Едмънд; пипнеше ли я светско лице, тя щеше да бъде осквернена. Ако действително тези грижи биха били от полза за мъртвеца, той имаше право да ги очаква от страна на братята от манастира „Св. Едмънд“, защото освен сто златни манкуси, платени като откуп за душата му, майката на Ателстън бе изявила намерението си да дари манастира с по-голямата част от земите на покойника, за да осигури непрекъснати молитви за неговата душа и за душата на починалия си съпруг.
Ричард и Уилфред влязоха със Седрик Саксонеца в помещението на покойника и когато Седрик тържествено им посочи ковчега на преждевременно загиналия Ателстън, те последваха неговия пример, като набожно се прекръстиха и прошепнаха кратка молитва за успокоение на душата му.
След този жест на християнско милосърдие, Седрик отново им направи знак да го последват, като безшумно премина по каменния под. После слезе по едни стъпала, много предпазливо отвори вратата на един малък съседен параклис. Той бе квадратен, около осем стъпки на осем, и като първия издълбан в стената. Бойницата, която го осветяваше, гледаше на запад и доста се разширяваше към наклонената си вътрешна страна; един лъч от залязващото слънце се прокрадна в този тъмен кът и откри фигурата на жена с благородна осанка, по чието лице още личаха следите на царствена хубост. Дългите й траурни дрехи и широкото надиплено покривало от тънък черен креп подчертаваха белотата на кожата й и красотата на светлите й гъсти, отпуснати коси, които времето не бе посребрило. По лицето й бе изписана най-дълбока скръб, примесена с примирение. На масата пред нея имаше разпятие от слонова кост, а до него требник, богато илюстриран с цветни рисунки, кориците на който бяха украсени с обковка и заключалка от злато.