— Ще ти говоря — отвърна духът много спокойно, — след като ми дадеш време да си поема дъх. Питаш дали съм жив? Жив съм, доколкото може да е жив човек, който от три дни — видяха ми се три века — е на хляб и вода. Да, хляб и вода, татко Седрик! Кълна се в небето и във всички светии, от цели три дни насам по-добра храна не е минавала през гърлото ми и ако не беше божието провидение, нямаше да съм днес тук да ти разправям.
— Какво говориш, благородни Ателстън — каза Черния рицар. — Аз лично видях как свирепият тамплиер те повали към края на битката в Торкилстън и останах с впечатлението, пък и Уомба ми съобщи, че черепът ти бил разцепен чак до зъбите.
— Останал си с погрешно впечатление, господин рицарю — му отговори Ателстън, — а Уомба те е излъгал. Зъбите ми са наред, както ще проличи, когато седна да вечерям. Макар че на тамплиера не дължа благодарност — мечът му се завъртя в ръката му, понеже парирах удара с дръжката на здравия си боздуган, и той ме удари с плоската страна. Ако бях с желязната шапка, хич нямаше да го усетя и щях да отвърна с такъв удар, че нямаше да може да избяга. Но при това положение се строполих зашеметен наистина, но без никакви рани. Други и от единия, и от другия стан бяха повалени и избити върху ми, така че дойдох на себе си едва когато се видях в ковчег — за щастие открит, — поставен пред олтара на църквата в манастира „Свети Едмънд“. Започнах да кихам, да стена, после се събудих и се готвех да стана, когато клисарят и игуменът ужасени притичаха да видят какъв е този шум. Без съмнение те останаха много изненадани и никак не се възрадваха да видят оживял човека, чиито наследници се готвеха да станат. Поисках вино и те ми дадоха да пийна, но трябва да е било силно подправено, защото заспах още по-дълбоко от преди и се събудих дълги часове след това. Видях, че ръцете ми са цели повити, а краката вързани толкова здраво, че глезените още ме болят, като си спомня само. Беше съвършено тъмно — навярно съм бил в подземния затвор на проклетия им манастир, а по задушната, тежка и влажна миризма съдя, че сигурно е било и гробница. Взех да се чудя къде съм попаднал и каква съдба ме е сполетяла, когато вратата на подземието скръцна и влязоха двама монаси-мошеници. Помъчиха се да ме убедят, че съм в чистилището, но аз твърде добре познавам задъхания глас на абата. О, свети Йеремия! Колко различен бе тонът му, когато по-рано ми искаше още едно парче от бута! Гуляли сме с това куче от Коледа до Богоявление!
— Не бързай, благородни Ателстън — обърна се към него кралят, — поеми си дъх, разправи ни всичко спокойно. Дявол го взел, та такава история не е по-малко увлекателна от роман.
— Може би, но кълна се в светия кръст в Бромхолм, нямаше и следа от роман в тази история! — възкликна Ателстън. — Ечемичен хляб и кана с вода — това намериха да ми дадат алчните негодници, които и баща ми, и аз самият отрупахме с богатства, когато нямаха нищо освен солена сланина и няколко крини жито, измъкнати от бедните крепостници с ласкателства срещу молитви. Гнездо от мръсни, неблагородни усойници — да дадат гол хляб и вода от рова на такъв покровител като мене! Ще ги изхвърля от гнездото им, та ако ще да ме отлъчат от църквата!
— Но в името на света Богородица, благородни Ателстън — прекъсна го Седрик, като хвана ръката на приятеля си, — как се измъкна от тази грозяща опасност? Смилиха ли се сърцата им?
— Да се смилят сърцата им! — повтори думите му Ателстън — Камъни топят ли се на слънце? Още щях да гния там, ако не бе настъпила някаква суматоха, която накара целия рояк да напусне кошера; шествието им тръгна към замъка, за да се гостят на погребалното ми пиршество, когато знаеха много добре как и къде съм жив погребан. Чух да пеят бавно погребални псалми, без дори да ми мине през ума, че тези псалми се пеят от почит към моята душа от хора, които подлагаха на глад тялото ми. Те тръгнаха, а аз дълго чаках някой да ми донесе храна. Нищо чудно — осакателият от подагра клисар толкова бе залисан в собствената си похапка, че забрави да се погрижи за моята. Най-после той пристигна, олюлявайки се и цял вмирисан на вино и подправки. Вкусната храна бе разтворила сърцето му, защото той ми остави малко баница с месо и шише вино, вместо голия хляб и водата, които ми даваха дотогава. Ядох, пих и се съвзех; сетне за мой още по-голям късмет клисарят, който си беше сръбнал твърде много, за да изпълнява както трябва длъжността си на тъмничар, заключи вратата, без да я затвори, така че тя остана открехната. Светлината, храната и виното събудиха моята изобретателност. Скобата, към която бяха прикрепени веригите ми, беше по-ръждясала, отколкото самият аз и разбойникът-игумен предполагахме. Дори желязото не можеше да не се разяде във влагата на онзи адски затвор.