— Какво! — извика Ателстън. — Този да не е благородният крал Ричард?
— Самият Ричард Плантагенет — отвърна Седрик. — Все пак няма защо да ти припомням, че идвайки тук като гост по своя воля, не бива нито да бъде обиждан, нито задържан като пленник: ти много добре знаеш задълженията си като домакин.
— Така е, бога ми — отвърна Ателстън, — а освен това и задълженията си като поданик. Сега от все сърце признавам васалната си зависимост.
— Сине — намеси се Едит, — помисли за кралските си права.
— Помисли за свободата на Англия, изродени принце! — възкликна Седрик.
— Майко, приятелю — обърна се към тях Ателстън, — престанете с укорите си! Малкото хляб и вода, и тъмницата невероятно много руши амбициите и аз се издигам от гроба по-мъдър, отколкото когато влязох в него. Половината от тези суетни глупости ми надъха коварният абат Волфрам, а сега съдете сами дали може да се вярва на такъв съветник. Откакто се захванахме с тези заговори, постоянно трябваше набързо да отпътувам, страдах от лошо храносмилане, колко пъти съм бил контузен, удрян, после затвор, гладуване. Освен, това тези заговори само ще завършат с убийството на няколко хиляди мирни хорица. Казвам ти, ще бъда крал в собствените си имения и никъде другаде. И първото ми дело като властител ще бъде да обеся абата.
— А повереницата ми Роуина — попита Седрик, — надявам се, че нямаш намерение да я изоставиш.
— Татко Седрик, бъди разумен — отвърна Ателстън. — Лейди Роуина не държи на мене. Тя обича малкия пръст на ръкавицата на родственика ми Уилфред повече от цялата моя особа. Ето, и тя е тук, готова да признае. Не, не се черви, Роуина. Няма нищо срамно да обичаш един левент рицар повече от един провинциален франклин. Нито пък се смей, защото със саван и измършавяло, отслабнало лице шега не бива. Моля, ако не можеш да се въздържиш да не се смееш, ще ти намеря по-добра шега. Дай ми ръката си, по-скоро, подай ми ръката си, искам я чисто по приятелски. Ето, братовчеде Уилфред от Айвънхоу, в твоя полза се отказвам… Я гледай ти! Кълна се в свети Дънстън, братовчед ми Уилфред е изчезнал! Ако постенето не е заслепило очите ми, уверен съм, че го видях да стои там до преди малко.
Сега всички се озърнаха и взеха да питат за Айвънхоу. Но той бе изчезнал. Най-после узнаха, че някакъв евреин бил дошъл да го търси; и че след кратък разговор той повикал Гърт, заръчал му да вземе оръжието му и напуснал замъка.
— Красива братовчедке — обърна се Ателстън към Роуина, — ако можех да вярвам, че това внезапно изчезване на Айвънхоу е причинено от действително важни, уважителни причини, аз самият бих подновил…
Но Роуина още щом той пусна ръката й, когато забеляза, че Айвънхоу го няма, се почувствува в извънредно неловко положение и използува първия удобен случай, за да се измъкне от стаята.
— Действително от всички животни, като изключим монаси и абати, най-малко може да се вярва на жените. Да стана неверник, ако не очаквах тя да ми благодари, пък дори да ме целуне. Тези проклети погребални одежди трябва наистина да са омагьосани, всеки бяга от мене. Към теб се обръщам благородни, крал Ричард, за да приемеш клетвата ми за вярност, която като васал…
Но крал Ричард също го нямаше и никой не знаеше къде е отишъл. Най-сетне се научиха, че бързо слязъл в двора, повикал евреина, който говорил с Айвънхоу, и след кратък разговор заповядал веднага да доведат коня му, метнал се на него, накарал евреина да се качи на друг и поел с такава бързина, че според Уомба, вратът на евреина скоро и пет пари нямало да струва.
— Кълна се в най-святото си! — каза Ателстън. — Няма Съмнение, че в мое отсъствие Зернбок е завладял замъка ми. Връщам се в погребалните си дрехи, пленник, възвърнал се от самия гроб и когото заговоря, изчезва, щом чуе гласа ми! Но с приказки не се оправя работата. Хайде, приятели мои, поне тия, които са останали тук, последвайте ме в банкетната зала, за да не изчезнат още хора измежду нас. Надявам се, че все още ще видим достатъчно богата трапеза, каквато подобава за погребението на благородник от стар саксонски род. А забавим ли се повечко, току-виж, дяволът отнесъл вечерята.
ГЛАВА XLIII
Действието сега се връща пред замъка или прецепторията на Темпълстоу около часа, когато щеше да бъде хвърлен кървавият жребий за живота или смъртта на Ребека. Цареше голямо оживление, сякаш жителите от цялата околност се бяха стекли тук за тържественото освещаване на някоя църква или за някое селско празненство. Обаче голямата жажда за кръвопролитни зрелища, свързани със смъртна опасност, не е присъща само на онези тъмни епохи, макар че при подобните на гладиаторските игри двубои и при общия турнир бяха свикнали да гледат как загиват юначни мъже в кървави схватки с противника. Дори в наши дни, когато моралът е по-издигнат, една екзекуция, боксов мач, един бунт или някое събрание на радикали-реформатори може при не малка опасност за самите тях да събере огромна тълпа от зрители, които при друг случай биха се заинтересували само да разберат какви мерки ще се вземат или дали героите на деня, казано на героичния език на въстаналите шивачи, са „кремъци“ или „бунища“211.
211
Прозвища, използувани между 1760 и 1840 г. сред шивачите. „Кремъци“ наричали редовните членове на ранните шивашки професионални съюзи, а „бунища“ — шивачите надничари или калфи, които се задоволявали с установените ниски надници. За „кремъци“ и „бунища“ се говори в „Шивачите“, бурлеска от Самюъл Фут (1720–1777), наречен от съвременниците си „английският Аристофан“. — Б. пр.