Ето защо огромна тълпа от хора бяха устремили поглед към портата на прецепторията в Темпълстоу, за да видят шествието. А около арената на същата прецептория се бе събрала още по-голяма тълпа. Това заградено пространство наблизо представляваше гладък терен, който бе грижливо изравнен, за да се водят там бойни упражнения и рицарски игри. Разположено бе на склона на едно малко възвишение; наоколо бяха направили ограда и тъй като тамплиерите с охота канеха зрителите, за да покажат умението си в рицарските турнири, бяха издигнали много трибуни и поставили пейки.
Сега в източния му край бе издигнат трон на Великия магистър, около който имаше няколко хубави кресла за прецепторите и рицарите от ордена. Над тях се развяваше свещеният пряпорец, наречен „Le Beau Seant“, който бе емблема, както и боен вик на рицарите тамплиери.
На отсрещния край на арената имаше клада от дърва, наредени около един стълб така, че жертвата да може да влезе в този кръг на смъртта, като я вържат предварително с висящи от стълба вериги. До този уред на смъртта стояха четирима роби-негри, по онова време почти неизвестни в Европа, които с черния си цвят и африканските черти на лицето всяваха ужас сред множеството, което ги смяташе за дяволи, отдадени на сатанинските си занимания. Тези мъже се помръдваха само от време на време по нареждане на единия от тях, който изглежда, беше главатарят им, за да понаместят и подредят отново приготвените дърва. Те не поглеждаха хората наоколо. Всъщност човек би казал, че въобще не чувстваха присъствието им, всецяло погълнати в изпълнението на страховития си дълг. Когато приказваха помежду си, издутите им устни се разтягаха и блясваха белите им зъби, сякаш те се хилеха при мисълта за предстоящата трагедия. Ето защо изплашените хора не можеха да не повярват, че те действително са дяволи, постоянните спътници на вещицата, с които тя бе общувала и които с настъпването на последния й час чакаха да участвуват и в изпълнението на страшното й наказание. Хората си шушукаха и разправяха за всички подвизи, които сатаната бил извършил през това пълно със събития и нещастия време и, разбира се, му приписваха повече успехи, отколкото всъщност имаше.
— Не си ли чул, дядо Денет, как дяволът задигнал големия саксонски таи Ателстън от Кънингзбърг? — попита един прост селянин, обръщайки се към един старец.
— Да, но с божията благословия и с благословията на свети Дънстън той го върнал обратно.
— Как така? — попита едни пъргав момък, облечен в зелена, извезана със сърма дреха, зад когото вървеше здрав младеж, понесъл на гърба си арфа ясно указание за професията му. Той явно не бе обикновен менестрел, защото освен разкошната бродерия по дрехата му, около врата си носеше сребърен гердан, на който висеше ключът за настройване на арфата. На дясната му ръка имаше сребърна плочка, но вместо традиционния герб на благородното семейство, на което принадлежи, на неговата бе гравирано само „Шерууд“.
— Какво означава това? — рече веселият менестрел, намесвайки се в разговора на селяните. — Дойдох да търся тема, за — да си съчиня песен, но кълна се в света Богородица, бих се радвал да намеря две.
— Твърди се със сигурност — заяви по-старият селянин, — че след като Ателстън от Кънингзбърг бил мъртъв четири седмици…
— Изключено е — прекъсна го менестрелът. — Видях го жив на турнира в Ашби де ла Зуш.
— Мъртъв беше обаче или пренесен другаде духом — обади се по-младият селянин, — защото чух как монасите от манастира „Св. Едмънд“ пеят погребални химни за него. Нещо повече, в замъка го жалееха и имаше богато погребално угощение, на което щях да отида и аз, ако не беше Мейбъл Паркинс, която…